Моята история

Паническо разстройство, ажитирана депресия, страхове, самосъжаление, чувство за провал, нетрудоспособност – моята история как преодолях напълно всичко това.

Първият ми епизод на паническо разстройство беше на 21 години след престой в чужбина. След прибирането си имах множество панически атаки, нарушен сън, страхове. Тогава все още не знаех нито какво е паническа атака, нито какво е психиатър, нито какво е психотерапия, нито какво изобщо се случва с мен. Отне ми около година да се възстановя напълно. Тогава не потърсих външна помощ поради незнание, а не геройство. Последваха 8 години без никакви проблеми.

На 29 години реших да опитам марихуана. Ей така, да видя какво е, за първи път през живота си. Пуших 2-3 пъти без особен ефект, но следващия прекалих и ме хвана много здраво. Преминах през ужасяващи “приключения”. Беше много страшно, хвана ме параноята, че това състояние никога няма да свърши и съм полудял непоправимо. Паник атаките не закъсняха. Много силни, много зловещи. Отново развих паническо разстройство. Изведнъж се върнах 8 години назад и си спомних много ясно през какво бях преминал.

За щастие този път бях значително по-осъзнат, разбрах бързо какво се случва с мен и се справих с помощта на психотерапевт за около половин година. Възстанових се на 80% и се почувствах достатъчно добре, за да осъществя мечтата си, планирана от години – да замина да работя в чужбина. Тогава нямаше как да предвидя до какво ще доведе това решение, въпреки горчивия опит от 8 години по-рано. Заминах.

Без правилен светоглед, с грешни очаквания, перфекционизъм и големи надежди, се сблъсках с действителността на това да си сам, да е трудно, всичко да е различно, неясно и да не можеш да предвидиш абсолютно нищо, да не познаваш добре езика, да смениш за няколко месеца 4 квартири и да си чужденец за местните. Подложен на много силен стрес, паник атаките се върнаха, но вече с допълнителна екстра, непозната от преди – генерализирана тревожност. Бях тревожен постоянно, по цял ден, всеки ден. Виеше ми се свят, имах учестен пулс, проблеми с баланса и заспивах трудно. На моменти ескалираше, на моменти намаляваше. Продължи година, през която имах много добри дни, но имах и лоши. Бях нестабилен. Настроението ми беше ту горе, ту долу. Гледах да не оставам сам, защото тогава ставаше най-страшно.

Имах вече нужните психологически механизми как да се справя с паник атаките от месеците психотерапия преди да замина, но генерализираната тревожност не ме пускаше. Върнах се в България, защото вече не можех да издържа. Да, справях се навън доста добре, но психиката ми поддаваше и не ми позволяваше да изпитвам удоволствие от постигнатото и успехите. От една гледна точка се провалих, от друга поставих началото на дълъг път по себепознание и пълна промяна в ценностите и приоритетите си.

След връщането настана истинско чудо – екстремна тревожност, депресивни мисли за провал, виене на свят по цял ден всеки ден до невъзможност да ходя стабилно, чести паник атаки, потене, пресъхване на устата, пиене на половин литър вода през 1 час, ходене до тоалетната по 10 пъти на ден, отпадналост и никаква енергия, много страхове и ниско самочувствие, спане между 2 и 6 часа при късмет. Месеци наред, всеки ден.

Започнах психотерапия с пълна сила още в началото, никакви медикаменти. Изправях се срещу страховете един по един и ги приемах и трансформирах в още и още смелост. Нови и нови страхове изникваха, а аз действах както знам – когнитивно реструктуриране, наводняване с рифрейминг, дълбоко дишане, медитации, осмиване на страховете, exposure therapy. С две думи не бягах от тях, а тичах срещу тях. Започнах да медитирам редовно. Както сам, така и чрез водени медитации от йога нидра и просто съзерцание (в по-късните етапи). Започнах да ходя на хатха йога, на йога на смеха (дори станах инструктор), започнах дори да водя група заедно с един приятел. Практикувах смирение (не примирение) – кога успешно, кога не толкова. Опитвах се да премина през случващото се, да го приема и да не се боря с него.

Отказах се от много болни амбиции и чужди мечти. Започнах да се приемам какъвто съм, както и другите. Опитах се да спра да се сравнявам с останалите. През цялото време спортувах активно – фитнес, плуване, йога, тичане. Опитвах се да ям възможно по-малко сладко (нямам проблеми с теглото) и повече прясна, хубава храна. Пиех много вода. Всеки ден правех всичко, което по книга трябва да правя, за да вървя нагоре. Изчетох книги по темата, прилагах какви ли не психотерапевтични методи. С две думи – исках да се оправя, не стоях и не чаках да мине от само себе си. Каквото можех и знаех, че трябва да се прави – правих го.

Често питах тогавашния си психотерапевт “за хапчета ли съм“? И той смело и отговорно заявяваше “Не, не си. Всичко идва от мисленето ти. То е първопричината за твоите проблеми”. Вярвах, безрезервно. Все пак той беше човека, на когото разчитах да се възстановя. Дадох на психотерапията пълно поле на действие.

И знаете ли какъв беше ефектът в това как се чувствах след 11 месеца? 11 месеца след като се бях върнал от чужбина + още година там? А, знаете ли?

Никакъв! Бях преработил много страхове, бях се научил да не се страхувам от паник атаките и да не бягам от тях, парадоксално исках още и още и смело заставах и ги гледах в очите, докато тялото ми се тресеше, не спях, бях отслабнал с повече от 10 килограма, сърцето ми прескачаше през няколко минути, имах високо кръвно, хипохондрията ме съсипваше и ходих по всевъзможни лекари. Симптоматиката беше по-силна от всякога, а общото ми здраве най-лошо от целия ми съзнателен живот. Вече освен ПР и ГТР, започнах да чувствам елементи на депресия и да плача постоянно и без причина. Започнах да се отчайвам, че няма изход, а продължава ли всичко така, ще се самоунищожа и явно не мога да спра процеса.

Психотерапията ме караше да се променям. Все пак това е в основата ѝ – човек да промени мисленето си в по-адаптивна и свързана с реалността посока. Правих го, работих със страховете си чрез методите на интерперсоналната терапия, но състоянието ми беше променливо. Няколко дни добре, после отново зле. Непрестанно се питах – къде греша? Какво не правя правилно? Следвах всичко, което психотерапевтът ми беше казал, а спях все по-малко (накрая стигнах до 2-3 часа на нощ, често 0), виеше ми се свят нон-стоп, имах сърцебиене, потях се денонощно и пиех огромни количества вода, имах киселини, изтръпваха ми ръцете, тинитус (шум в ушите), на моменти главата ми като че ли се подпалваше отвътре
и имаше огромно налягане, пулсираха ми слепоочията, не ме свърташе на едно място (ажитираност), а като ме удареше бруталната тревожност, едва вървях по улицата в стил “ходя, ама не знам ходя ли” от страховита нестабилност и дереализация. Всичко ми се въртеше пред очите. Чувствах се странно (точната дума) всеки ден, по цял ден и всичко се влошаваше.

От изтощение ми се случиха куп неприятности в личния живот. Сещате се в какво състояние е човек като от седмици спи по 2-3 часа и после се опитва да работи. Нощите се молих (не съм вярващ), излизах да тичам в 2 през нощта от безсилие, медитирах в парка до вкъщи, четях книги, записвах си мотивиращи мисли, правих си утвърждения, с две думи “полагах усилия да се оправя”. Резултат – нула. Времетраене – почти 2 години. Такава агония не пожелавам на никого.

Силите ми в един момент просто свършиха. Стигнах до там да ходя и да крещя в гората “майната ви на всички – хората, психотерапията, подсъзнанието ми, молитвите, всичките методи, майната ви, майната ви, майната ви”! Загубих вяра във всичко и всички. Превърнах крехкото смирение в гняв! И всеки следващ ден ставаше по-зле и по-зле. Но гневът не беше изход. Бях готов да опитам всичко, каквото и да е, но поне да хвана посоката “нагоре”. Не ставаше. Бях на ръба да загубя вяра в живота, не можейки да видя нито изход, нито да си представя живота повече така. Лягах и се будих след 2 часа, в много силна тревожност, облян в пот, с пулс 130 и всичко се повтаряше. Ден, седмица, месец.

Стигнах предела си. Силите ме напуснаха. Буквално усещах как тялото ми се самоунищожава. Няма да навлизам в подробности, но вървях към разруха – психическа и физическа. Отговорно заявявам, че ако това състояние беше продължило още няколко седмици, щях да загубя живота си.

Преди поне (си мислех, че) знаех защо ме връхлита тревожността. Имаше конкретни страхове – от оставане сам, от остаряване, от професионален провал, че нямам семейство и деца, че не съм постигнал нищо в живота, от какво ли не. След месеци психотерапия, страхове вече нямаше, но пак бях тревожен и ажитиран. Разликата? Просто вече дори не знаех защо!

Тревожността ме удряше и просто бях безсилен. Стигнах до момент, в който нямаше ден, в който да се чувствам добре и за 1 час. Спрях да ходя на работа и вече не знаех дали ще има утре. Понякога в главата ми имаше такова зверско налягане, че имах чувството, как мозъкът ми вътрешно се пържи и всеки момент ще получа инсулт и ще остана инвалид за цял живот. Особено помня един ден, в който толкова не издържах на това усещане, че главата ми гори отвътре и ще се пръсне, че се возих в градския транспорт с часове, само и само да минат няколко часа, да има хора около мен и когато умра, да има кой да ме види. Знам, звучи безумно.

След поредната серия сън по 1-2 часа седмици наред, започнаха сърдечни проблеми. Отидох в City Clinic и си направих пълни двучасови изследвания на сърцето, защото от седмици имах тежест в сърдечната област и бодежи непрекъснато, а като бонус нон-стоп го чувах как притупква в ушите, вдигах кръвно и се задъхвах. Тук е моментът да кажа, че винаги съм бил в отлична форма, винаги съм спортувал, никога не съм бил с наднормено тегло и никой в семейството ми няма сърдечни проблеми.

Разбира се, бях ходил многократно на кардиолог, но този път след най-обстойния преглед, който съм виждал някога, включително ехограф и натоварване с ходене на пътека и следене през цялото време на сърцето и кръвното до пулс 180, холтер след това и накрая диагнозата беше – “нищо ти няма, напълно здраво сърце”. Супер, викам си – явно съм поредният хипохондрик с паническо разстройство, притеснил се за сърцето си. Обаче проблемите бяха факт. По дяволите, агонията беше факт! Не си въобразявах! Качеството ми на живот беше отдавна отишло по дяволите. Уж се бях преборил с всички страхове (поне на съзнателно ниво), а от нищото пак бях тревожен. Не спях и всички симптоми само се влошаваха, че идваха и нови. Буквално си седях спокоен на някоя пейка в парка и тревожността идваше за 30 секунди и преобръщаше всичко в тялото и ума ми. Без причина.

В City Clinic, обаче, се случи нещо много важно. Един от лекарите ме дръпна настрани и ми каза нещо, което никога няма да забравя. Каза ми, че сърдечните ми проблемите идват от липсата на сън и високата тревожност всеки ден, за която бях разказал. Каза ми, че психотерапията няма да помогне, защото проблемите ми не са на психологическо ниво. И ми каза да се обърна към лекар. Лекар. Не психотерапевт. Лекар. Думите му бяха – твоето състояние е вече медицински проблем, не е психологически. “Психотерапевтите не са лекари” – това бяха неговите думи. Не беше българин, беше чужд гражданин, който говореше добре български. Цял живот ще съм му благодарен, защото от едни прости думички като че ли преобърна нещо в мен. Накара ме да подложа под съмнение думите на психотерапевта ми, а именно че всичко идва от психиката ми, че там трябва да търся всичките си проблеми и решения и че физиологията просто следва мислите.

А дали не беше обратното?

Чашата преля. Казах си СТОП. Всичко, което правя досега, просто не работи. Не работи!!! Не знам как, но го осъзнах просто в един миг. Време е за промяна и то огромна такава. Само с промяна на мисленето явно няма да стане.

Това, което беше заложено в главата ми още от самото начало на терапията от психотерапевта ми беше “ти не си за хапчета”. Съответно това беше аксиомата в главата ми, която не се осмелявах да подложа на съмнение. Досега всичките ми опити да се подобря бяха базирани на аксиомата, че биологично аз съм наред и всичко е причинено само от психиката ми. Сега, когато пиша тези редове и след всички изредени симптоми, това ми се струва абсурдно, но тогава бях подведен (и сам го бях позволил) да мисля, че всичко е само в главата ми и аз сам имам силите да го променя.

Дори не смеех да си помисля, че трябва да взимам медикаменти и се опитвах само с промяна в мисленето да обърна процеса. Ех, колко грешах.

Ужасяваше ме мисълта да започна да пия хапчета – антидепресанти, антипсихотици, транквиланти, бензодиазепини и какво ли още не. Това беше най-големият ми страх – “да стигна до там”. За мен това беше ужасяващо, равносилно на мисли от рода на “аз съм слаб”, “аз съм луд”, “само лудите ходят на психиатър”, “тръгнеш ли по психиатри, край с нормалния (то пък един нормален в това състояние) живот”, “веднъж започнеш ли да пиеш хапчета, няма да спреш никога”, “страничните ефекти ще те съсипят”, “ще станеш нечовек, зеленчук, зомби”, “следващата стъпка е лудницата с усмирителни ризи”, “хапчето само замазва проблема, а не го решава”, “легална дрога” и други подобни абсурдни мисли, част от тях насадени от тогавашния ми психотерапевт. С две думи не исках да приема, че „нещо не е наред в главата ми“ и стрателно избягвах тази теза близо 2 години, искайки да вярвам, че физиологично аз съм добре и всичките проблеми идват само и единствено от мислите ми.

Психотерапевтът ми не наричаше хората с депресия или тревожност болни, той ги наричаше “търсещи, имащи нужда от промяна, от смирение, от вяра в живота”. за него това беше една възможност да “разбереш себе си”, “да се промениш за добро” и мисли в тази посока. Макар донякъде да съм съгласен, (вече) до голяма степен не съм. За това по-нататък.

Ужасявах се да позволя някакво си хапче да променя биохимията в мозъка ми, да променя мислите ми, настроенията ми, да променя мен. Да ме направи различен. Ужасяваше ме мисълта, че ще загубя контрол над себе си, че мислите ми ще се променят, че нещо ще бръкне в главата ми. Ужасяваше ме мисълта да бъда слаб. Защото “който пие хапчета, е слаб”. Той не може да се справи сам. Той е един предал се човек. Да, точно тези вярвания бяха насадени в мен и бяха посланието на човека, който вярвах, че ми помага да преодолея проблемите си.

Обаче стигнах до момент, в който трябваше да призная дори пред самия себе си – нямах друг избор, колкото и да ме беше страх. И понеже бях свикнал вече да се втурвам директно срещу страха, се втурнах и срещу този. Няма да навлизам в подробности, но катализаторът да се престраша беше една случка с един прозорец. За миг осъзнах, че ако не направя нещо веднага, утре може да ме няма на този свят.

Размишлявах, за пръв път излезнах от влиянието на психотерапевта си. Тревожността от мислите ли идва (ако психотерапевтът е прав) и мога ли само с промяна на мислите да я спра? Мога ли само с медитация да си дам спокойствие? Защо ставах тревожен дори когато не мислех за нещо лошо? Защо тревожността идваше от нищото? Мислите ли пораждат тревожността? Те ли трябва да се променят, за да намалее тя? Те ли са първоизточникът?

Или не? Или нарушената биохимия в мозъка е първопричината? Или биологичен проблем кара мислите да са ирационални, тревожни, депресивни, да се изливат безумни количества адреналин и кортизол, да страдам на чисто физиологично ниво и да натоварвам всички системи в тялото си? Имах ли всъщност контрол? Можех ли да накарам тревожността да спре? И ако ще да се молиш без да си вярващ, да се смиряваш, на челна стойка да застанеш, пак ще се случва, защото просто нещо в главата ми не е наред? Дали просто оправяйки биохимичната кашата в главата ми, ще спре да ме е страх от това, което не знаех дори какво е? Възможно ли е близо 2 години да съм грешал? Да съм се опитвал да оправя следствието, а не причината? Да съм бъркал, че състоянията са следствие от мисленето ми, а не е следствие от биохимичен проблем?

Кое е първо – кокошката или яйцето? Кой е прав – психотерапията или психиатрията? Мислите или хапчето?

Е, всеки е различен, колкото и общи черти да имаме преживяващите тревожно разстройство. Искаше ми се да вярвам, че при мен причината е мисленето и че мога сам да го променя. Но моят личен опит показа, че колкото и да си променям мисленето, колкото и да се смирявам, да вярвам в живота, да реструктурирам мисленето си и начина, по който интерпретирам действителността и да преработвам страховете си, беше време да опитам хапчето. Не мисля, че вече имах какво да губя. Животът ми беше достатъчно окаян и посоката беше стабилно надолу.

Отидох на психиатър. Поех отговорност за живота си. Поех риска да бъда наречен “луд”, почуках на вратата, която в сънищата ми водеше до психиатрията на 4-ти километър, хора с престилки и пациенти с празни погледи и течащи слюнки. Да, толкова бях настроен против психиатрията. Виждах психиатъра като човек, при когото отиваш, когато си луд. Или по-скоро където някой друг те води, защото лудият не знае, че е луд. Толкова негативно бях настроен.

Първият психиатър, на когото попаднах, не беше правилният за мен, но ми даде важна перспектива. Човекът се опита да подходи внимателно, но не успя. Зверски ме уплаши. Получих много силна ПА на място и се разплаках. Но ми каза и един виц, който ще запомня за цял живот. Няма да го разкажа. Изписа ми каквото ми изписа (нарочно не пиша имена на медикаменти, за да предпазя някого от самолечение) и ме уведоми, че депресията е сериозно заболяване, което ако не се третира, води до висока вероятност от самоубийство (спомних си прозореца от предния ден). Няма да коментирам колко е разумно да говориш на човек с тревожно разстройство и суицидни мисли за статистиката на самоубилите се в неговото състояние.

Излезнах от там облян в сълзи, в брутална дереализация, краката ми трепереха, имах киселини, повдигаше ми се, погледът ми беше размазан, сърцето ми притупкваше в ушите непрекъснато, ходеше ми се до тоалетна отново, главата ми щеше да се пръсне от напрежение и всичко беше по-черно от всякога.

Обаче имах нещо ново. Нова гледна точка. Имах рецепта в ръцете си. Сега, когато пиша тези редове, се чудя как е била останала и капка здрава мисъл в главата ми тогава на фона на изкривените ми възприятия, но явно е имало такава. Реших – ще пия лекарства. Ще опитам.

Реших да потърся второ мнение и не сгреших. Отидох при психиатърката, която буквално спаси живота ми. Разказах през какво минавам, а думите ѝ бяха “ама защо си се мъчил толкова бе моето момче, пий си хапчетата и скоро всичко ще се оправи”, след което започна да обяснява как и защо. Застинах. Възможно ли е? Възможно ли е? Възможно ли е още преди 2 години да бях попаднал тук и да си бях спестил тази агония, ако тя е права? Губил ли съм си времето, опитвайки се да направя невъзможното? А можеше ли и да стане най-страшното ако бях продължил мъчението?

Не е лесно да се отговори. Поработих много над страховете си, над мисленето си, над себе си. Станах различен човек, със сигурност. Сега съм по-толерантен, по-човечен, по-отворен, разбиращ, емпатичен, по-смирен и по-мек от преди. Психотерапията в никакъв случай не беше излишна. Но не беше достатъчна.

Тя започна да обяснява. Слушах, слушах, слушах. И мислих. В същото време бях безкрайно тревожен, плачех. Слушах теория, която е на 180 градуса от това, което мислех, че знам досега. Тогава, на момента, я приемах за възможна гледна точка, без да съдя. Според психиатрията симптоматиката и депресивно-тревожните мисли идват от неправилно функциониращия ми мозък в момента. И няма как със “сладки приказки” (психотерапия) да оправя нещата, особено в толкова напреднала фаза. Без медикаменти спиралата е само надолу към дъното.

Всички психични разстройства имат 2 компонента: генетична предразположеност и отключващи условия в околната среда. Тук може да допълним и характерови черти и/или това как човек интерпретира действителността (която винаги е субективна).

Трябва да съвпаднат и двата компонента – да си генетично предразположен към депресия или тревожност и в средата да се появи рязко отключващ фактор или да си бил изложен дълго време на продължителен стрес. Лично при мен отключващи фактори бяха и двата пъти заминаването в чужбина, където съм продължително време сам и подложен на многократно по-високо напрежение, отколкото вкъщи. Това се оказва проблем за мен лично поради комбинацията от характерови черти/травми и възпитание. За друг човек това точно няма да е проблем, но при него нещо друго ще окаже същото влияние. Другият ударен отключващ момент при мен беше лошият bad trip от тревата, която между другото има тенденция да отключва много сериозни състояния при хора, биологично предразположени към това.

Ако липсва генетиката или отключващият фактор, никога не развиваш проблем. Ако не си генетично предразположен, дори да преживееш силен стрес, да си имал тежко детство, проблеми от всякакъв характер и животът ти да е вечно разочарование, няма да развиеш психиатричен проблем. Да, колкото и да не можех да приема в началото точно тази фраза, сега мога да я кажа с пълна увереност – депресията и тревожността са психиатричен проблем. Но всъщност в това няма нищо чак толкова лошо и страшно. Лекува се и човек си продължава живота.

Тук е важно да кажа нещо много важно. Когато човек е в разгара на депресия или тревожно разстройство, това се нарича епизод. От изключителна, изключителна важност е този епизод да не се разгърне. Т.е. по възможност да бъде спрян още в зародиш, а ако се развие с пълна сила, потушен възможно най-ефективно. Няма да навлизам в подробности, но в книгата си Against Depression д-р Питър Крамър, който е един от най-видните психиатри в света, описва пораженията, които нелекуваната депресия и тревожност нанася и един куп здравословни проблеми от оставането в това състояние дълги периоди от време. Тук целта ми не е да уплаша някого, защото знам колко лесно се плаши нестабилен емоционално човек, а да провокирам всеки, който чете тези редове, да не чака, да не вярва в глупости, както вярвах аз, а да се лекува. Това е и целта на този сайт.

Колкото по-дълъг е един епизод, толкова повече са пораженията върху психиката и по-важното физиологията на страдащия. В този ред на мисли психотерапевт, който изкуствено държи клиента си в тревожен, депресивен или смесен епизод, вярвайки че “така клиентът преработва проблемите си и разбира по-добре себе си” и подобни абсурдни твърдения, му вреди изключително много. Дължината на епизода и това кой е той по ред, са едни от най-важните фактори, предвиждащи успешната медикаментозна терапия и нейната продължителност. Казано просто – колкото по-малко епизоди си имал и колкото по-кратък е бил всеки един от тях, толкова по-успешно ще се повлияе сегашният и ще се прекрати по-бързо.

Всеки е различен и малко хора ще стигнат до моето състояние, но все пак съм длъжен да кажа истината – депресията и тревожността са до голяма степен хроничен проблем. Когато психиката/биохимията на човек веднъж е показала слабост, трябва да се знае, че в бъдеще съществува вероятност от следващи епизоди. Важно е човек да го осъзнае с една единствена цел – да започне да се пази. Разбира се, следващ епизод не е гарантиран, но вероятността се покачва и факторите са два – брой епизоди досега и продължителността на всеки един от тях.

Когато психиатърката чу, че съм в това състояние под една или друга форма от 2 години, се хвана за главата. Ако бях отишъл по-рано, пораженията щяха да са по-малки, дозите по-ниски и възстановяването по-бързо. По-нататък ще опиша подробно защо това е така, позовавайки се на труда на д-р Крамър в книгата си Against Depression.

Психиатърката много настояваше колко е важно да се спи добре и по много, с дълбок и здрав сън. Докато психотерапевтът само ме успокояваше, че от “безсъние не се умира” и няма проблем да спиш по 2-3-4 часа, “докато не преработиш страховете вътре в себе си”.

Стана ми криво. Защо? Защото всичките ми амбиции да живея навън, да се бутам в живота, да съм успешен, всичкото учене, всичките дипломи, години стаж и труд да си сбъдна мечтата отидоха на вятъра заради няколко сгрешени гена. И докато другите успяват, аз се провалям и се треса в тревожност, не спя и губя желание за живот, защото има “бъг” в мен.

За психотерапевта това беше “дар”, “предимство пред другите” и какво ли още не, което си измисляше, за да се почувствам по-добре. Измислях си положителни черти, опитвах се да гледам философски. Изведнъж просто прозрях истината. Някои хора развиват диабет. Други развиват паркинсон. Трети сърдечна недостатъчност. Четвърти камъни в бъбреците през няколко месеца. На мен ми се беше паднало от генетичната лотария слаба психика. Фабричен дефект. Лоши гени.

Знаете ли какво? Дълго време не можех да го приема, после го приех. Това е съдбата ми, това съм аз. Можеше да е много, много по-зле. Какво значи провал? Какво значи слабост? Слаб и провален ли е човекът с дефектно сърце? Или с алергия към всичко? Или диабетикът? По-малко хора ли са? Всички сме хора и всеки живее със своя кръст.

След това събрах 2+2 и намерих още хора с такива проблеми сред роднините си. Не съм само аз. Оказа се, че като се вгледам внимателно, братовчедките ми имаха много подобни проблеми (и по-сериозни). Генетиката изведнъж стана доста очевидна. Майната му, казах си, напред.

Както виждате, в този пост не скривам разочарованието си от психотерапевта, на който толкова вярвах. Важно е да се знае, обаче, разочарование към самата професия няма ни най-малко. Напротив, психотерапията беше незаменима, но както казах, не беше достатъчна. Трябва да съм честен, обаче, намразих човека, на когото имах доверие. Сега, години по-късно, съм му простил и съм го разбрал, но тогава това не беше така.

Тогава си мислех – измама ли е психотерапията? Не са ли психотерапевтите хора, които се възползват от чисто и просто генетична обремененост в теб, за да ти взимат парите месеци (години) наред? Мислейки си, че всъщност правят нещо? Или греша? Или всъщност помагат на много хора именно така, а не с хапечта? Аз лично никога не съм имал това неприятно усещане с моя психотерапевт и винаги много съм го уважавал. Просто когато ефективността в моя конкретен случая се оказа съмнителна, ми трябваха години, за да се престраша да се отскубна и да обмисля алтернативата. А той продължи да настоява на своето, вредейки на мен.

Много въпроси се появиха в мен и то въпроси, за които нямах достатъчно информация да дам отговор на онзи етап.

Едно знаех – не исках да пия хапчета до края на живота си. И все пак, когато видях рецептата на психиатърката, тревожността изби през покрива на кабинета. Силна паник атака, много сълзи и ужас. Вцепених се.

Психиатърката ми изписа точно 5 хапчета по схема (дози + часове). 5 хапчета. Мен ме беше страх от едно, а щях да пия цели пет… Антидепресант, антипсихотик/друг антидепресант, успокоително, приспивателно (полу-антидепресант само по себе си) и бензодиазепин. У-а-у! Не казвам нарочно кои са, за да не започне някой самотерапия. Направо се побърках там на място. Рев, студени крака и ръце, прилив на ужасяващ страх, изпотих се, пресъхна ми устата, всичко започна да се клати, разревах се, станах да си ходя. Направо се видях като зомби до края на живота си. Обаче, рекох си – алтернатива при състоянието ми меко казано нямам. Или се хващам на хорото или си загивам като стой та гледай. Непоносимостта беше стигнала предела си.

Лапнах на място бензодиазепина, прибрах се, пих си първия антидепресант със седативен ефект и… заспах. Събудих се след 8 часа сън за пръв път от месеци, направих 6 аларми на телефона, всяка през няколко часа и… започнах да си пия лекарствата.

Първоначално строго следен от приятелката ми и семейството, защото първите дни има увеличен риск от суицидни мисли (мисли за самоубийство), да не говорим за страха какво ще ми се случи. Няма да описвам колко ме беше страх от това и изобщо как се чувствах.

И знаете ли какво се случи следващите дни? Знаете ли?

Започнах да се оправям, това се случи.

От първата нощ започнах да спя (бензодиазепинът и седативният антидепресант си вършеха работата). Спях! Имаше известно време преходен период през който много бързо тревожността намаля, а след това просто изчезна. Да, изчезна. Нямаше я. Изчезна малко по малко и симптоматиката! Отне близо година и половина, за да се изчисти всичко, но изчезна виенето на свят, замайването, клатенето на всичко около мен, изчезна сърцебиенето и високото кръвно, изчезнаха потните ръце и крака, изчезнаха абсолютно всички симптоми. По-страшните проблеми ги нямаше още на първия месец.

Но още по-важно беше какво се случи в главата ми. Настъпи покой, нямаше страх! За пръв път от месеци! Депресивните и тревожните мисли постепенно се изпариха. Страхът го нямаше! Чувствах се нов човек с нов живот! Започнах да се успокоявам, продължих да спя след спирането на бензодиазепина (той се пие кратко, предизвиква зависимост). Не можех да повярвам. Все едно някой хвана тревожността за ръчичка и я изведе извън мен. Върнах си вярата в живота, буквално.

Започнах да правя планове за няколко дни напред, а не само за същия ден (защото преди не знаех какво чудо ме чака още утре). Започнах да мога да работя отново, с две думи чувствах се за пръв път от месеци пълноценен човек! Най-интересното беше, че нищо не се беше променило в обкръжението или реалността ми, но самият аз започнах да я интерпретирам различно. Само че не помогна психотерапията, този път помогнаха лекарствата. Без страх, без безпокойство. Напълно спокоен и сигурен в себе си.

Знаех, че действието от антидепресанта ще се усети едва след няколко седмици (те вече минаха) и че вероятно тревожността е толкова ниска от антипсихотика и успокоителното, както и многото сън. Но знаете ли какво? Майната му! Нямаше значение! Аз отново се чувствах нормален човек! Разбира се, исках да спра хапчетата възможно по-скоро, а не да ги пия с години, но това в момента беше на второ място спрямо усещането отново да си нормален.

Плашех се, че хапчетата ще ме направят ненормален, а не осъзнавах, че аз вече бях ненормален. Това, което направиха, е да ме направят отново нормален.

Психотерапевтът ми казваше – започнеш ли да пиеш хапчета, ще се чувстваш по-добре, но спреш ли ги, всичко се връща с пълна сила, даже още по-силно. Това беше друга презумция в главата ми. Той ми беше втълпил, че антидепресантът само замазва проблема. Защо, обаче, буквално усещах как всеки изминал ден се стабилизирам повече и повече? Защото психотерапевтът не беше прав, но щях да разбера всичко това на много по-късен етап и след 15-на изчетени книги.

Какво се случи след това? Продължих и с психотерапия. При друг терапевт, разбира се, към когото искам да изкажа безкрайна благодарност. Работихме по други начини, продължително време. Месеци наред все пак имах дупки, имах пропадания в настроението, имах и страхове, но всичко малко по малко затихваше. EMDR се оказа изключително ефективен метод и на емоционално ниво в състояние, подобно на хипноза, преработихме много неща, които ме бяха травмирали през годините. При този терапевт реално проведох истинска когнитивно-поведенческа терапия. Голяма част от заслугата да се възстановя дължа на него.

А страничните ефекти ще кажете? Страничните ефекти на хапчетата? Ами има. Няма как да няма, но в медицината човек трябва да гледа по-малкото зло. Струваше ли си цената? О, да!

Ако месеци наред психотерапия не помогнаха, а тялото ми буквално се разпадаше от неимоверния стрес на ПР, кое е по-добре? Това да продължава незнайно докога или да вземеш хапчето и да си върнеш живота? Не казвам “пийте хапчета, зарежете психотерапията”. Не. Апелирам към едно – бъдете реалисти. Ако нещо не работи, продължавайте нататък, не стойте оковани в страха или незнанието какво друго има зад завоя като мен повече от година. Някои хора са така и по 10 години, някои цял живот.

Сега ще съм честен – яд ме е. Много ме е яд. Че толкова време се мъчих. Че стоях в агония. Яд ме е, че не потърсих помощ или по-точно – алтернативна гледна точка. Вярвах, че от психотерапевта съм научил всичко, което мога да науча и зависи само от мен да се справя. Не. Не. Не. Не правете тази грешка ако историята ви съвпада с моята. Агонията е безмислена. Ако няма напредък, сменете подхода.

Не стойте на едно място, вярвайки си, че “времето помага” и “трябва време”. Не трябва време. Трябва действие. Сега не защитавам хапчетата. При мен имаше нужда. При много хора няма. При други нещата са на кантар. Ако попитате един психотерапевт, той ще ви покаже много хора, оправили се без хапчета. Ако попитате един психиатър, той ще ви покаже много хора, оправили се без психотерапия. И психотерапевтът ще дърпа към себе си и психиатърът ще дърпа към себе си. Имайте глава на раменете и преценявайте трезво, доколкото това е възможно в подобно състояние.

За мен лично истината е – комбинирайте. Погрижете се за проблема от всички страни. Оправете биохимията, променете мисленето и интерпретацията на реалността с такава, която ви носи по-малко стрес. Сменете мисловните схеми, които ви правят нещастни.

Помогна ли ми психотерапията? Да. Изправих се срещу много страхове, направих ги за смях и вече ги няма в главата ми. Станах по-благ, по-спокоен, по-ценящ себе си, по-толерантен към себе си, по-малко невротичен.

Повреди ли ме психотерапията? Определено. Накара ме да повярвам, че имам множество и различни проблеми, за които не подозирах и които 2 години по-късно с трезва преценка не мисля, че съм имал изобщо. Накара ме да повярвам, че съм такъв и онакъв характер, че съм бил възпитаван грешно, че родителите ми са виновни за повечето ми проблеми, че детството ми е било причината за състоянието ми, че съм виновен. Над това искам най-много да наблегна. Вся ми вина. Накара ме да чувствам, че без да се променя, няма да се оправя. И не се получаваше. Чувствах, че аз греша. Категоризира ме, сложи ме в калъпа на психика с перфектна почва за паническо растройство и повярвах. Започнах да се обвинавам, после да търся причините в детството, после в юнушеството, после в мислите си, в подхода си към живота. Анализирах се ден и нощ, за да открия „причината“. Но после си зададох въпроса – а колко много хора познавам с наистина ужасно детство (защото моето всъщност беше щастливо), малтретирани (аз никога не съм бил), безпаричие (никога не съм бил лишаван) и липса на любов (винаги съм бил обичан безрезервно и много и от двамата си родители), които не развиват ПР или депресия! А всички те уж влизат в калъпа „добра почва за ПР“.

Всеки от вас навярно познава хора, чийто живот се е стекъл с пъти по-зле от вашия, но не се тресат в паника, нали? Просто се замислям, че не е толкова 1:1 връзката с това какъв човек си като характер или детство и дали ще се депресираш или ще получиш паническо разстройство. Има и генетика, това се опитвам да намекна леко. Има генетика просто, лоши гени, това е. Усещам как месеци наред съм търсил под вола теле.

Първопричината може да не е психиката, може да е и биохимията. А тогава само с промяна на мислите не става.