Паническо разстройство с чести паник атаки, ажитирана депресия, замайване, страхове, безсъние, самосъжаление, чувство за провал, нетрудоспособност – моята история какво доведе до това състояние, какви грешки направих и в крайна сметка как се справих и преодолях проблемите си.
Ще започна с нужен контекст за самия мен. Не харесвам етикетите, но тук ще използвам доста от тях. Още от малък съм много чувствителен, емоционален, емпатичен и внимателен, повече мислещ, отколкото действащ, анализиращ, притеснителен и с относително висок интелект. През годините малко по малко се отворих към света и станах много по-самоуверен, директен, експресивен, комуникативен, емоционално стабилен и целенасочен. И все пак в някаква степен прекаленото премисляне (обсесивност) и високата емоционалност останаха. Дете орхидея съм, както и свръхчувствителен човек.
Първият ми епизод на паническо разстройство беше по време на бригада в САЩ. Още там започнаха панически атаки, нарушен сън и страхове. Тогава все още не бях толкова осъзнат и не знаех нито какво е паническа атака, нито какво е психолог или психиатър, нито какво е психотерапия, нито какво изобщо се случва с мен. Отне ми около година да се възстановя напълно, но се чувствах много зле. Тогава не потърсих външна помощ поради незнание, а не геройство. Последва десетилетие без никакви проблеми.
Вторият епизод се случи, когато реших да опитам марихуана. Ей така, да видя какво е, за първи път през живота си. Пуших 2-3 пъти без особен ефект, но следващия прекалих и ме хвана много здраво. Преминах през ужасяваща параноя, че това състояние никога няма да свърши и съм полудял завинаги. Няколко дни по-късно последваха ужасяващи паник атаки. Отново развих паническо разстройство.
За щастие този път бях значително по-осъзнат, разбрах бързо какво се случва с мен и се справих с помощта на психотерапевт за около половин година. Възстанових се на 80% и се почувствах достатъчно добре, за да осъществя мечтата си, планирана от години – да замина да работя в чужбина. Тогава нямаше как да предвидя до какво ще доведе това решение, въпреки горчивия опит от години по-рано. Заминах.
Без правилен светоглед, с грешни очаквания, перфекционизъм и големи надежди, се сблъсках с действителността на това да си сам, да е трудно, всичко да е различно, неясно и да не можеш да предвидиш абсолютно нищо, да не познаваш добре езика, да смениш за няколко месеца 4 квартири и да си чужденец за местните. Отново се събуди травмата от оставане сам и чувство за провал и подложен на много силен стрес, паник атаките се върнаха.
За разлика от паническото разстройство след мархуаната, при което между отделните паник атаки се чувствах по-скоро добре, този път развих и генерализирано тревожно разстройство. Бях тревожен постоянно, по цял ден, всеки ден. Виеше ми се свят (замайване), имах учестен пулс, проблеми с баланса и заспивах трудно. Все по-трудно ми беше да работя пред компютър и да се фокусирам, както и често бях много уморен и нямах сили. Общо година имах много добри дни, но и много лоши. Бях нестабилен. Настроението ми беше ту горе, ту долу. Гледах да не оставам сам, защото тогава ставаше най-страшно и ме нападаха всевъзможни страхове.
Върнах се обратно, защото вече не можех да издържа на напрежението вътре в мен. По чисто обективни критерии се справях добре, но здравословното ми състояние се влошаваше, а психиката ми поддаваше и не ми позволяваше да изпитвам удоволствие от постигнатото и успехите. От една гледна точка се провалих, от друга поставих началото на дълъг път по себепознание и пълна промяна в ценностите и приоритетите си.
Третият епизод на състоянието ми започна още в чужбина, но се разрази с пълна сила след връщането ми обратно. Екстремна тревожност, депресивни мисли за провал, замайване и виене на свят по цял ден всеки ден до невъзможност да ходя стабилно, чести паник атаки, потене, студени и потни крайници, висок пулс, екстрасистоли, притупкване на сърцето в ушите, пресъхване на устата, пиене на половин литър вода през 1 час, ходене до тоалетната по 20 пъти на ден, отпадналост и никаква енергия, много страхове и ниско самочувствие, спане между 2 и 6 часа при късмет. Сутрин още със събуждането чувствах неописуем страх и ме беше страх да стана от леглото с часове. Дори ходенето до кухнята беше съпроводено със сърцебиене, замайване и усещане за нереалност. Имах киселини, изтръпваха ми крайниците, имах тинитус (шум в ушите), на моменти главата ми като че ли се подпалваше отвътре и имаше огромно налягане, пулсираха ми слепоочията, всичко ми се въртеше пред очите. Чувствах се странно (точната дума) всеки ден, по цял ден.
Освен това не ме свърташе на едно място (ажитираност) – исках непрестанно да върша нещо, да ходя някъде, да съм с някого, да не стоя сам. В комбинация със страховете се получаваше едно всекидневно „пържене в собствен сос“. Буквално исках всеки ден да свърши преди да е започнал, защото знаех какво ме чака.
Беше ме страх от всичко. Неописуем ужас. Страховита здравна тревожност (хипохондрия). През 3 дни (буквално) бях на поредния лекар. Стотици левове на седмица отиваха за всевъзможни прегледи. Беше ме страх, че нямам бъдеще, че съм се провалил, че никога няма да се оправя. Непрекъснато се връщах в миналото и си изопачавах грешките. Возех се в градския транспорт с часове на ден всеки ден, само и само да не съм сам, а през това време умът ми прехвърляше едни и същи мисли като развалена грамофонна плоча. Пак и пак и пак.
Излишно е да споменавам, че бях напълно нетрудоспособен.
Мислите ми бяха крайно изкривени, натрапливи, повтарящи се и негативни. Нямаше ден без поне една паник атака, а често и доста повече. Задушаваха ме, не можех да дишам. Редовно се будих облян в пот и тресящо се тяло от паника. Чаршафите се сменяха през 2-3 нощи от пот. Плачех често, изпитвах ужас, краката и ръцете ми бяха ледени от ужас при температура 30+ градуса навън. Треперех, не знаех какво да правя.
Започнах психотерапия с пълна сила още в началото. Тогавашният ми психотерапевт, въпреки състоянието ми, настояваше да не пия медикаменти. Грешка, която щеше да ми коства години непълноценен живот и възстановяване.
Изправях се срещу страховете един по един и, както обичаше да се изразява той, ги приемах и трансформирах в още и още смелост. Нови и нови страхове изникваха, а аз действах както той ме учеше – когнитивно реструктуриране, наводняване с рифрейминг, дълбоко дишане, медитации, осмиване на страховете, exposure therapy. С две думи не бягах от тях, а тичах срещу тях. Започнах да медитирам редовно. Както сам, така и чрез водени медитации от йога нидра и просто съзерцание (в по-късните етапи). Започнах да ходя на хатха йога, на йога на смеха (дори станах инструктор), започнах дори да водя група заедно с един приятел. Практикувах смирение (не примирение) – кога успешно, кога не толкова. Опитвах се да премина през случващото се, да го приема и да не се боря с него.
Отказах се от много болни амбиции и чужди мечти. Започнах да се приемам такъв, какъвто съм. Опитах се да спра да се сравнявам с останалите и да ги съдя. През цялото време спортувах активно – фитнес, плуване, йога, тичане. Опитвах се да ям възможно по-хубав и прясна храна. Пиех много вода. Всеки ден правех всичко, което по книга трябва да правя, за да вървя нагоре. Изчетох книги по темата, прилагах какви ли не психотерапевтични методи. С две думи – исках да се оправя, не стоях и не чаках да мине от само себе си. Каквото можех и знаех, че трябва да се прави – правих го. Мотивацията ми беше огромна.
Често питах тогавашния си психотерапевт „за хапчета ли съм„? И той смело и отговорно заявяваше „Не, не си. Всичко идва от мисленето ти. То е първопричината за твоите проблеми“. Колкото и абсурдно да звучат всички изброени проблеми, които здрав човек не е възможно да има, аз вярвах, че само мисленето ми е причината. Искаше ми се да е така.
Дадох на психотерапията пълно поле на действие.
И знаете ли какъв беше ефектът в това как се чувствах една година след прилагането на всичко изброено? Една година след като се бях върнал от чужбина + още година там? А, знаете ли?
Никакъв! Ни-ка-къв!
Бях преработил много страхове, бях се научил да не се страхувам от паник атаките и да не бягам от тях, а парадоксално исках още и още и смело заставах и ги гледах в очите, докато тялото ми се тресеше, не спях, бях отслабнал с повече от 10 килограма, сърцето ми прескачаше през няколко минути, имах високо кръвно, хипохондрията ме съсипваше и ходих по всевъзможни лекари. Симптоматиката беше по-силна от всякога, а общото ми здраве най-лошо от целия ми съзнателен живот. Вече освен ПР и ГТР, започнах да чувствам елементи на депресия и да плача постоянно и без причина. Започнах да се отчайвам, че няма изход, а продължава ли всичко така, ще се самоунищожа и явно не мога да спра процеса.
През всичкото това време не бях трудоспособен. Благодаря на хората до мен, сам едва ли щях да се справя. За щастие имах лични заделени средства, но топях хиляди левове (не стотици, а хиляди) за изследвания, прегледи, лекари, психотерапия, семинари, курсове, хранителни добавки и още и още изследвания.
Психотерапията ме караше да се променям. Все пак това е в основата ѝ – човек да промени мисленето си в по-адаптивна и свързана с реалността посока. Правих го, работих със страховете си, но състоянието ми беше променливо. Няколко дни добре, после отново зле. Непрестанно се питах – къде греша? Какво не правя правилно? Следвах всичко, което психотерапевтът ми беше казал, а спях все по-малко. Накрая стигнах до 2-3 часа на нощ, а понякога не мигвах. Съответно опитайте да си представите как човек живее сам със себе си в това състояние без работа, със свръх активен препускащ ум, с по 5 паник атаки на ден и понякога 24 часа в денонощието без капка сън.
От изтощение ми се случиха куп неприятности в личния живот. Сещате се в какво състояние е човек като от месеци спи по 2-3 часа в добрия случай и в кръвта му има ненормални количества адреналин и кортизол. Преценката ми беше напълно изкривена. Направих челна автомобилна катастрофа след 10+ години без нито едно сериозно ПТП. Нощите се молих (не съм вярващ), излизах да тичам в 2 през нощта от безсилие, медитирах в парка до вкъщи, четях книги, записвах си мотивиращи мисли, правих си утвърждения, с две думи „полагах усилия да се оправя“.
Резултат – нула.
Стигнах до там да ходя и да крещя сам в гората „майната ви на всички – хората, психотерапията, подсъзнанието ми, молитвите, всичките методи, майната ви, майната ви, майната ви“! Загубих вяра във всичко и всички. Превърнах крехкото смирение в гняв! И всеки следващ ден ставаше по-зле и по-зле. Бях готов да опитам всичко, каквото и да е, но поне да хвана посоката „нагоре“. Не ставаше. Бях на ръба да загубя вяра в живота, не можейки да видя нито изход, нито да си представя живота повече така. Лягах и се будих след 2 часа, в много силна тревожност, облян в пот, с пулс 130, с поредната паническа атака и всичко се повтаряше. Ден, седмица, месец.
Стигнах предела си. Силите ме напуснаха. Буквално усещах как тялото ми се самоунищожава. Няма да навлизам в подробности, но вървях към пълна разруха – психическа и физическа. Много чисто биологични процеси в тялото ми вече не се случваха правилно, много органи спряха да работят нормално, появиха ми се проблеми, които никога не бях имал в следствие от липсата на сън, стрес и тревожност. Буквално докато чаках 3 дни до поредния преглед, се объркваше нещо друго и пак бях в интернет да търся специалист и записвам час за поредния хормонален, гастроскопичен, сърдечен или друг проблем, който до пред няколко дни съм нямал. Ударно ми побеля косата.
Преди месеците психотерапия поне (си мислех, че) знаех защо ме връхлита тревожността. Имаше конкретни страхове – от оставане сам, от остаряване, от професионален провал, че нямам семейство и деца, че не съм постигнал нищо в живота. След месеци психотерапия, конкретни страхове вече нямаше, но пак бях тревожен и ажитиран. Разликата? Просто вече дори не знаех защо!
След поредната серия сън по 1-2 часа седмици наред, започнаха сърдечни проблеми извън екстрасистолите – бодежи, тежест, задъхване, прималяване. Отидох в City Clinic и си направих пълни двучасови изследвания на сърцето, защото от седмици имах тежест в сърдечната област и бодежи непрекъснато, а като бонус нон-стоп го чувах как притупква в ушите, вдигах кръвно и се задъхвах. Тук е моментът да кажа, че винаги съм бил в отлична форма, винаги съм спортувал, никога не съм бил с наднормено тегло и никой в семейството ми няма сърдечни проблеми.
Разбира се, бях ходил многократно на кардиолог, но този път след най-обстойния преглед, който съм виждал някога, включително ехограф и натоварване с ходене на пътека и следене през цялото време на сърцето и кръвното до пулс 180, холтер след това и накрая диагнозата беше – „нищо ти няма, напълно здраво сърце“. Супер, викам си – явно съм поредният хипохондрик с паническо разстройство, притеснил се за сърцето си. Обаче проблемите бяха факт.
Отговорно заявявам, че ако това състояние беше продължило още няколко седмици, щях да загубя живота си.
Лирическо отклонение. Има моменти в живота, в които на пръв поглед случайно или маловажно събитие изведнъж ни прави силно впечатление и успява да насочи големия и тежък кораб в нова посока. Край на отклонението.
Тогава един от лекарите ме дръпна настрани и ми каза нещо, което никога няма да забравя. Каза ми, че сърдечните ми проблемите идват от липсата на сън и високата тревожност всеки ден, за която бях разказал. Каза ми, че психотерапията няма да помогне, защото проблемите ми не са на психологическо ниво. И ми каза да се обърна към лекар. Лекар. Не психотерапевт. Лекар. Думите му бяха – твоето състояние е вече медицински проблем, не е психологически. „Психотерапевтите не са лекари“ – това бяха неговите думи. Не беше българин, беше чужд гражданин, който говореше добре български.
Цял живот ще съм му благодарен, защото от едни прости думички като че ли преобърна нещо в мен. Накара ме да подложа под съмнение думите на психотерапевта ми, а именно че всичко идва от психиката ми, че там трябва да търся всичките си проблеми и решения и че физиологията просто следва мислите.
А дали не беше обратното? Дали мислите не бяха объркани заради биохимичен проблем в работата на мозъка?
Това, което беше заложено в главата ми още от самото начало на терапията от психотерапевта ми беше „ти не си за хапчета“. Съответно това беше аксиомата в главата ми, която не се осмелявах да подложа на съмнение. Досега всичките ми опити да се подобря бяха базирани на аксиомата, че биологично аз съм наред и всичко е причинено само от психиката ми. Сега, когато пиша тези редове и след всички изредени симптоми, това ми се струва абсурдно, но тогава бях подведен (и сам го бях позволил) да мисля, че всичко е само в главата ми и аз сам имам силите да го променя.
Дори не смеех да си помисля, че трябва да взимам медикаменти и се опитвах само с промяна в мисленето да обърна процеса. Ех, колко грешах.
Ужасяваше ме мисълта да започна да пия хапчета – антидепресанти, антипсихотици/невролептици, транквиланти и бензодиазепини. Това беше най-големият ми страх – „да стигна до там“. За мен това беше ужасяващо, равносилно на мисли от рода на „аз съм слаб“, „аз съм луд“, „само лудите ходят на психиатър“, „тръгнеш ли по психиатри, край с нормалния живот (то пък един нормален живот в това състояние)“, „веднъж започнеш ли да пиеш хапчета, няма да спреш никога“, „страничните ефекти ще те съсипят“, „ще станеш нечовек, зеленчук, зомби“, „следващата стъпка е лудницата с усмирителни ризи“, „хапчето само замазва проблема, а не го решава“, „легална дрога“ и други подобни абсурдни мисли, част от тях насадени от тогавашния ми психотерапевт. С две думи не исках да приема, че „нещо не е наред в главата ми“ и стрателно избягвах тази теза близо 2 години, искайки да вярвам, че физиологично аз съм добре и всичките проблеми идват само и единствено от мислите ми.
Психотерапевтът ми не наричаше хората с депресия или тревожност болни. Той ги наричаше „търсещи, имащи нужда от промяна, от смирение, от вяра в живота“. За него това беше една възможност да „разбереш себе си“, „да се промениш за добро“ и мисли в тази посока. Макар донякъде да съм съгласен, (вече) до голяма степен не съм. За това по-нататък.
Ужасявах се да позволя някакво си хапче да променя биохимията в мозъка ми, да променя мислите ми, настроенията ми, да променя мен. Да ме направи различен. Ужасяваше ме мисълта, че ще загубя контрол над себе си, че мислите ми ще се променят, че нещо ще бръкне в главата ми. Ужасяваше ме мисълта да бъда слаб. Защото „който пие хапчета, е слаб“. „Той не може да се справи сам“. „Той е един предал се човек“. Да, точно тези вярвания бяха насадени в мен и бяха посланието на човека, който вярвах, че ми помага да преодолея проблемите си.
Обаче стигнах до момент, в който трябваше да призная дори пред самия себе си – нямах друг избор, колкото и да ме беше страх. И понеже бях свикнал вече да се втурвам директно срещу страха, се втурнах и срещу последния останал. Няма да навлизам в подробности, но катализаторът да се престраша беше една случка с един прозорец. За миг осъзнах, че ако не направя нещо веднага, утре може да ме няма на този свят.
Отидох на психиатър. Поех отговорност за живота си. Поех риска да бъда наречен „луд“, почуках на вратата, която в сънищата ми водеше до психиатрията на 4-ти километър, хора с престилки и пациенти с празни погледи и течащи слюнки. Виждах психиатъра като човек, при когото отиваш, когато си луд. Или по-скоро където някой друг те води, защото лудият не знае, че е луд.
Първият психиатър, на когото попаднах, не беше правилният за мен, но ми даде важна перспектива. Човекът се опита да подходи внимателно, но не успя. Зверски ме уплаши. Получих много силна ПА на място и се разплаках от безизходица. Извади няколко книги и ми каза, че в тях състоянието ми е подробно описано и че категорично е невъзможно да се оправя без медикаменти. След това ми разказа и един виц, който ще запомня за цял живот. Няма да го разкажа. Изписа ми рецепта и ме уведоми, че депресията е сериозно заболяване, което ако не се третира, води до висока вероятност от самоубийство (спомних си прозореца от предния ден). Няма да коментирам колко е разумно да говориш на човек с тревожно разстройство и суицидни мисли за статистиката на самоубилите се в неговото състояние.
Излезнах от там облян в сълзи, в брутална дереализация, краката ми бяха омекнали и трепереха, имах киселини, повдигаше ми се, погледът ми беше размазан, сърцето ми притупкваше в ушите непрекъснато, ходеше ми се до тоалетна отново, главата ми щеше да се пръсне от напрежение и всичко беше по-черно от всякога.
Обаче имах нещо ново. Имах рецепта в ръцете си. Нова гледна точка. Сега, когато пиша тези редове, се чудя как е била останала и капка здрава мисъл в главата ми тогава на фона на изкривените ми възприятия, но явно е имало такава.
Реших – ще пия лекарства. Ще опитам. Вече нямаше какво да губя.
Реших да потърся второ мнение и не сгреших. Отидох при психиатърката, която буквално спаси живота ми. Разказах през какво минавам, а думите ѝ бяха „ама защо си се мъчил толкова бе моето момче, пий си хапчетата и скоро всичко ще се оправи“, след което започна да обяснява как и защо.
Застинах. Възможно ли е? Възможно ли е? Възможно ли е още преди 2 години да бях попаднал тук и да си бях спестил тази агония? Губил ли съм си времето, опитвайки се да направя невъзможното? А можеше ли и да стане най-страшното ако бях продължил мъчението?
Не е лесно да се отговори. Поработих много над страховете си, над мисленето си, над себе си. Сега съм по-толерантен, по-човечен, по-отворен, разбиращ, емпатичен, по-смирен и по-мек от преди. Психотерапията в никакъв случай не беше излишна. Но не беше достатъчна.
Тя започна да обяснява. Слушах, слушах, слушах. И мислих. В същото време бях безкрайно тревожен, плачех. Слушах теория, която е на 180 градуса от това, което мислех, че знам досега. Тогава, на момента, я приемах за възможна гледна точка, без да съдя.
Според психиатрията симптоматиката и депресивно-тревожните мисли идват от неправилно функциониращия ми мозък в момента. И няма как със „сладки приказки“ (психотерапия) да оправя нещата, особено в толкова напреднала фаза. Без медикаменти спиралата е само надолу към дъното.
Всички психични разстройства имат 2 компонента: генетична предразположеност и отключващи фактори в околната среда. Тук може да допълним и характерови черти и/или това как човек интерпретира действителността (която винаги е субективна).
Трябва да съвпаднат и двата компонента – да си генетично предразположен към депресия или тревожност и в средата да се появи рязко отключващ фактор или да си бил изложен дълго време на продължителен стрес. Лично при мен отключващи фактори бяха и двата пъти заминаването в чужбина, чувствителността ми към това да съм сам, многократно по-високото напрежение да се бориш и доказваш, отколкото в България. Това се оказва проблем за мен лично поради комбинацията от характерови черти/травми и възпитание. За друг човек това точно няма да е проблем, но при него нещо друго ще окаже същото влияние като например рязка загуба или фатално заболяване на близък човек.
Другият ударен отключващ момент при мен беше лошият bad trip от марихуаната, която между другото има тенденция да отключва много сериозни състояния при хора, биологично предразположени към това. Психиатърката ми специално обърна внимание, че през няколко дни при нея отиват хора с отключено разстройство от психотропно вещество.
Ако липсва генетиката или отключващият фактор, никога не развиваш проблем. Ако не си генетично предразположен, дори да преживееш силен стрес, да си имал тежко детство, проблеми от всякакъв характер и животът ти да е вечно разочарование, няма да развиеш психиатричен проблем. Да, колкото и да не можех да приема в началото точно тази фраза, сега мога да я кажа с пълна увереност – депресия и тревожност, стигнали до подобно на описаното от мен състояние, са психиатричен проблем. Те не са нормални състояния, а конкретна проява на заболяване. Не е възможно здрав човек да стигне до там. Абсурд. Но всъщност в това няма нищо чак толкова лошо и страшно. Лекува се и човек си продължава живота.
Тук е важно да кажа нещо много важно. Когато човек е в разгара на депресия или тревожно разстройство, това се нарича епизод. От изключителна, изключителна важност е този епизод да не се разгърне. Т.е. по възможност да бъде спрян още в зародиш, а ако се развие с пълна сила, потушен възможно най-ефективно. Няма да навлизам в подробности, но в книгата си Against Depression д-р Питър Крамър, който е един от най-видните психиатри в света, описва пораженията, които нелекуваната депресия и тревожност нанася и един куп здравословни проблеми от оставането в това състояние дълги периоди от време. Тук целта ми не е да уплаша някого, защото знам колко лесно се плаши нестабилен емоционално човек, а да провокирам всеки, който чете тези редове, да не чака, да не вярва в глупости, както вярвах аз, а да се лекува. Това е и целта на този сайт.
Колкото по-дълъг е един епизод, толкова повече са пораженията върху психиката и по-важното физиологията на страдащия. В този ред на мисли психотерапевт, който изкуствено държи клиента си в тревожен, депресивен или смесен епизод, вярвайки че „така клиентът преработва проблемите си и разбира по-добре себе си“ и подобни абсурдни твърдения, му вреди изключително много. Дължината на епизода и това кой е той по ред, са едни от най-важните фактори, предвиждащи успешната медикаментозна терапия и нейната продължителност. Казано просто – колкото по-малко епизоди си имал и колкото по-кратък е бил всеки един от тях, толкова по-успешно ще се повлияе сегашният и ще се прекрати по-бързо.
Всеки е различен и малко хора ще стигнат до моето състояние, но все пак съм длъжен да кажа истината – депресията и тревожността са до голяма степен хроничен проблем. Когато психиката/биохимията на човек веднъж е показала слабост, трябва да се знае, че в бъдеще съществува вероятност от следващи епизоди. Важно е човек да го осъзнае с една единствена цел – да започне да се пази. Разбира се, следващ епизод не е гарантиран, но вероятността се покачва и факторите са два – брой епизоди досега и продължителността на всеки един от тях.
Тъжната статистика показва, че ако човек е имал 3 или повече епизода, следващ е почти неизбежен. Затова е ключово да се научат възможно повече методи за ранно противодействие, за пазене от стрес и здравето, сънят и спортът да се сложат на първо място. Аз лично от тук нататък живея с идеята, че може да имам следващ епизод и е по-вероятно да имам, отколкото да нямам. Планирал съм това и съм се опитал да се защитя от евентуална безработица, имам контакти на психиатри, на добри терапевти, изчел съм десетки книги по темата и т.н. Пазя се, гледам си здравето, но осъзнавам слабостта си и я взимам предвид. Също така съм предвидил да имам сериозен финансов буфер, който да поеме ако се наложи дори години нетрудоспособност.
Когато психиатърката чу, че съм в това състояние под една или друга форма от 2 години, се хвана за главата. Ако бях отишъл по-рано, пораженията щяха да са по-малки, дозите по-ниски и възстановяването по-бързо. По-нататък ще опиша подробно защо това е така, позовавайки се на труда на д-р Крамър в книгата си Against Depression.
Психиатърката много настояваше колко е важно да се спи добре и по много, с дълбок и здрав сън. Докато психотерапевтът само ме успокояваше, че от „безсъние не се умира“ и няма проблем да спиш по 2-3-4 часа, „докато не преработиш страховете вътре в себе си“.
Стана ми криво. Защо? Защото всичките ми амбиции да живея навън, да се бутам в живота, да съм успешен, всичкото учене, всичките дипломи, години стаж, опит, проекти зад гърба ми и труд да си сбъдна мечтата отидоха на вятъра заради няколко сгрешени гена. И докато другите успяват, аз се провалям и се треса в тревожност, не спя и губя желание за живот, защото нямам подходящите гени.
За психотерапевта това беше „дар“, „предимство пред другите“ и какво ли още не, което си измисляше, за да се почувствам по-добре. Измислях си положителни черти, опитвах се да гледам философски.
Изведнъж просто прозрях истината. Някои хора развиват диабет. Други развиват паркинсон. Трети сърдечна недостатъчност. Четвърти камъни в бъбреците през няколко месеца. На мен ми се беше паднало от генетичната лотария лабилност. На по-късен етап разбрах, че тази лабилност е част от факта, че съм свръхчувствителен човек. Годни наред мислех, че просто имам лоши гени. Нещата не се оказаха толкова черно-бели. Сега, години по-късно, отдавам голяма част от проблемите си не на „лоши гени“, а на високата си чувствителност, която ми дава, но и взима, правейки ме неустойчив. Просто не бях уцелил пътя (много стрес) в живота си. Разбрах, че съм „фин човек“ и е нужно да се пазя.
Дълго време не можех да го приема. Исках да поемам натоварване, да се бутам нагоре, да се боря, да постигам, на всяка цена да съм най-добрият. После приех, че за мен не това е пътят. Това е съдбата ми, това съм аз. Можеше да е много, много по-зле.
Какво значи провал? Какво значи слабост? Слаб и провален ли е човекът с дефектно сърце? Нима точно той трябва да стане първи на 100 метра? Или човекът с алергия към полени да стане планински водач? Или диабетикът дегустатор на шоколади? По-малко хора ли са?
Не, не са.
След това събрах 2+2 и намерих още хора с неврози сред роднините си. Не съм само аз. Оказа се, че като се вгледам внимателно, братовчедките ми имаха много подобни проблеми (и по-сериозни). И не само те. Фамилната история изведнъж стана доста очевидна. Майната му, казах си, напред.
Както виждате, в този пост не скривам разочарованието си от психотерапевта, на който толкова вярвах. Важно е да се знае, обаче, разочарование към самата професия няма ни най-малко. Напротив, психотерапията беше незаменима, но както казах, не беше достатъчна. Трябва да съм честен, обаче, намразих човека, на когото имах доверие. Сега, години по-късно, съм му простил и съм го разбрал, но тогава това не беше така.
Тогава си мислех – измама ли е психотерапията? Не са ли психотерапевтите хора, които се възползват от чисто и просто генетична обремененост в теб, за да ти взимат парите месеци (години) наред? Мислейки си, че всъщност правят нещо? Или греша? Или всъщност помагат на много хора именно така, а не с хапечта? Аз лично никога не съм имал това неприятно усещане с моя психотерапевт и винаги много съм го уважавал. Просто когато ефективността му в моя конкретен случая се оказа съмнителна, неговата грешка беше, че не каза „не мога да ти помогна“ и да ме остави да потърся алтернатива. Наложи се да го направя сам и това ми отне години. А той продължи да настоява на своето, вредейки на мен.
Да се върна към разказа. Когато видях рецептата на психиатърката, тревожността изби през покрива на кабинета. Силна паник атака, много сълзи и ужас. Вцепених се.
Психиатърката ми изписа точно 5 хапчета по схема (дози + часове). 5 хапчета. Мен ме беше страх от едно, а щях да пия цели пет… Антидепресант, антипсихотик/друг антидепресант, успокоително, приспивателно (полу-антидепресант само по себе си) и бензодиазепин. У-а-у! Направо се побърках там на място. Рев, студени крака и ръце, прилив на ужасяващ страх, изпотих се, пресъхна ми устата, всичко започна да се клати, разревах се, станах да си ходя. Направо се видях като зомби до края на живота си.
Обаче, рекох си – алтернатива при състоянието ми меко казано нямам. Или се хващам на хорото или си загивам като стой та гледай. Непоносимостта беше стигнала предела си.
Лапнах на място бензодиазепина, прибрах се, пих си първия антидепресант със седативен ефект и… заспах. Събудих се след 8 часа сън за пръв път от месеци, направих 6 аларми на телефона, всяка през няколко часа и… започнах да си пия лекарствата. Първият ден умирах от страх, просто не можех да си намеря място от паника.
Първоначално строго следен от приятелката ми и семейството, защото първите дни има увеличен риск от суицидни мисли (мисли за самоубийство), да не говорим за страха какво ще ми се случи. Няма да описвам колко ме беше страх от това и изобщо как се чувствах.
И знаете ли какво се случи следващите дни? Знаете ли?
Започнах да се оправям, това се случи.
От първата нощ започнах да спя (бензодиазепинът и седативният антидепресант си вършеха работата). Спях! Имаше известно време преходен период през който много бързо тревожността намаля, а след това просто изчезна. Да, изчезна. Нямаше я. Изчезна малко по малко и симптоматиката! Е, връщаше се на моменти, но с пъти по-слабо от преди. За кратко.
Възстановяването беше изключително, изключително бавно. Да, в началото имаше рязко подобрение, но и аз бях изключително зле. Дори само това, че започнах да спя по 6-8 часа даде веднага резултат на много биологични процеси в тялото ми. Сънят ми беше нестабилен първата година, започна да се оправя втората и малко преди третата се оправи напълно. Много често спях по 6-8 часа, но след реално прекарани над 10 в леглото поради чести будения. Съответно с много чести корекции в седативните медикаменти според състоянието ми.
По-страшните проблеми ги нямаше още след първите 2-3 месеца. Мислите постепенно се изчистиха от паниката и ужаса, депресията започна да се вдига. Подобрявах се постепенно, но не се движех винаги нагоре. Имаше дни, дори седмици на пропадане. Временно се влошавах, след което пак се подобрявах.
Помня например, че година след началото на медикаментозната терапия имах да речем 1-2 дни в месеца, в които настроението ми рязко пропадаше, без никаква причина. Поради месеци когнитивно-поведенческа терапия и десетки изчетени книги, веднага си хващах сам когнитивните изкривявания в тези моменти, но очевидно виждах следното: мислите ставаха ирационални в следствие от моментно повредена мозъчна биохимия, а не обратното. Когато няколко часа по-късно биохимията се възстановяваше, мислите я следваха. Разликата беше като ден и нощ. Направо не вярвах, че такъв контраст е възможен. В същото време това ми показваше, че има още какво да се желае.
В такива моменти когнитивната терапия беше безценна, защото ми позволяваше на момента да видя изкривеното си мислене и да не му се вържа на номерата, доколкото е възможно. Веднага пишех на телефона или на листове хартия мислите, опровергавах ги, търсех доказателства против тях и ги замествах с по-малко катастрофизирани. Въпреки това когнитивната терапия не можеше да ги спре да не идват, а само помагаше да не се завъртят и положението да стане от мухата слон за минути. Не виждам, обаче, как когнитивната терапия сама по себе си в такива моменти ще предотврати биохимичен проблем, който я предшества като причина за появата на изкривените мисли. По-скоро с нея третирах моментите на пропадане, за да не падна още по-лошо докато на заден план лекарствата работеха да се стабилизирам с години.
Някои неща се оправиха бързо, други и след 2 години не бяха напълно отминали. Малко по малко през този период намаля и накрая изчезна виенето на свят, замайването, клатенето на всичко около мен, изчезна сърцебиенето и високото кръвно, изчезнаха потните ръце и крака, изчезнаха абсолютно всички симптоми.
Отне близо 3 години, за да се изчисти почти всичко. Може да се каже, че на третата година вече съм устойчиво добре през 95% от времето. Според мен последните 5% ще отнемат още година, минимум. От моя гледна точка сега (3 години по-късно) аз съм напълно здрав, спя напълно устойчиво и дълбоко без лекарства по 8-9 часа, няма никаква тревожност, няма никаква депресия, няма никаква симптоматика, абсолютно всичко ми е наред.
Дебело искам да подчертая, че през всичките тези години работих над личните си проблеми. Без този къртовски труд, не вярвам, че щях да постигна толкова добър напредък.
Но нека се върнем в началото, първите месеци.
Настъпи покой в главата ми, нямаше страх! За пръв път от много дълго време! Депресивните и тревожните мисли постепенно се изпариха. Страхът го нямаше! Чувствах се нов човек с нов живот! Започнах да се успокоявам, продължих да спя след спирането на бензодиазепина (той се пие кратко, предизвиква зависимост). Не можех да повярвам. Все едно някой хвана тревожността за ръчичка и я изведе извън мен. Върнах си вярата в живота.
Започнах да правя планове за няколко дни напред, а не само за същия ден (защото преди не знаех какво чудо ме чака още утре). Започнах да мога да работя отново, с две думи чувствах се за пръв път от повече от година пълноценен човек! Най-интересното беше, че нищо не се беше променило в обкръжението или реалността ми, но самият аз започнах да я интерпретирам различно. Само че не помогна психотерапията, този път помогнаха лекарствата.
Майната му! Нямаше значение! Аз отново се чувствах нормален човек! Разбира се, исках да спра хапчетата възможно по-скоро, а не да ги пия с години, но това в момента беше на второ място спрямо усещането отново да си нормален.
Нормален.
Плашех се, че хапчетата ще ме направят ненормален, а не осъзнавах, че преди да ги започна аз вече бях ненормален. Това, което направиха, беше да ме направят отново нормален.
Първият ми психотерапевт казваше – започнеш ли да пиеш хапчета, ще се чувстваш по-добре, но спреш ли ги, всичко се връща с пълна сила, даже още по-силно. Това беше друга презумция в главата ми. Той ми беше втълпил, че антидепресантът само замазва проблема. Защо, обаче, буквално усещах как всеки изминал ден се стабилизирам повече и повече и се чувствам добре? Защото психотерапевтът не беше прав, но щях да разбера всичко това на много по-късен етап и след десетки изчетени книги.

Какво се случи след това? Продължих и с психотерапия. При друг терапевт, разбира се, към когото искам да изкажа безкрайна благодарност. Работихме по други начини, продължително време. Месеци наред все пак имах дупки, имах пропадания в настроението, имах и страхове, но всичко малко по малко затихваше.
Тук е моментът дебело да подчертая, че освен КПТ, основният метод, който проработи при мен за отработване на проблемите беше EMDR! Това се оказа изключително ефективен метод! Буквално след всяка сесия усещах подобрението! На емоционално ниво в състояние, подобно на хипноза, преработихме много неща, които ме бяха травмирали през годините. Изчистих и останалите връхлитащи ме на моменти проблеми след пушенето на марихуана 2 години по-рано. При този терапевт реално проведох истинска когнитивно-поведенческа терапия. Голяма част от заслугата да се възстановя дължа на него.
А страничните ефекти ще кажете? Страничните ефекти на хапчетата? Ами има. Няма как да няма, но в медицината човек трябва да гледа по-малкото зло. Струваше ли си цената? О, да!
Ако месеци наред психотерапия не помогнаха, а тялото ми буквално се разпадаше от неимоверния стрес на ПР, кое е по-добре? Това да продължава незнайно докога или да вземеш хапчето и да си върнеш живота? Не казвам „пийте хапчета, зарежете психотерапията“. Не. Апелирам към едно – бъдете реалисти. Ако нещо не работи, продължавайте нататък, не стойте оковани в страха или незнанието какво друго има зад завоя като мен повече от година. Някои хора са така и по 10 години, някои цял живот.
Сега ще съм честен – яд ме е. Много ме е яд. Че толкова време се мъчих. Че стоях в агония. Яд ме е, че не потърсих помощ или по-точно – алтернативна гледна точка. Вярвах, че от психотерапевта съм научил всичко, което мога да науча и зависи само от мен да се справя. Не. Не. Не. Не правете тази грешка ако историята ви съвпада с моята. Агонията е безмислена. Ако няма напредък, сменете подхода.
Не стойте на едно място, вярвайки си, че „времето помага“ и „трябва време“.
Не трябва време. Трябва действие.
Не защитавам хапчетата. При мен имаше нужда. При много хора няма. При други нещата са на кантар. Ако попитате един психотерапевт, той ще ви покаже много хора, оправили се без хапчета. Ако попитате един психиатър, той ще ви покаже много хора, оправили се без психотерапия. И психотерапевтът ще дърпа към себе си и психиатърът ще дърпа към себе си. Имайте глава на раменете и преценявайте трезво, доколкото това е възможно в подобно състояние.
За мен лично истината е – започнете без медикаменти и си дайте шанс само с психотерапия, но ако няма резултат, комбинирайте и с тях. Погрижете се за проблема от всички страни. Оправете биохимията, променете мисленето и интерпретацията на реалността с такава, която ви носи по-малко стрес. Сменете мисловните схеми, които ви правят нещастни. Не използвайте медикаментите като оправдание да спрете да работите над себе си обаче!
Помогна ли ми психотерапията? Да. Изправих се срещу много страхове, направих ги за смях и вече ги няма в главата ми. Станах по-благ, по-спокоен, по-ценящ себе си, по-толерантен към себе си, по-малко невротичен, започнах да се поставям на първо място, да съм асертивен, да искам и получавам своето, но и да приемам чуждото мнение и отстъпвам когато е правилно.
Повреди ли ме конкретния вид психотерапия, която проведе с мен първия ми терапевт? Определено. Накара ме да повярвам, че имам множество и различни проблеми, за които не подозирах и които сега, години по-късно, не мисля, че съм имал изобщо някога. Накара ме да повярвам, че съм такъв и онакъв характер, че съм бил възпитаван грешно, че родителите ми са виновни за повечето ми проблеми, че детството ми е било причината за състоянието ми, че съм виновен. Над това искам най-много да наблегна. Вся ми вина. Накара ме да чувствам, че без да се променя, няма да се оправя. И не се получаваше. А опитвах! Съответно чувствах, че аз нещо не правя правилно. Категоризира ме, сложи ме в калъпа на психика с перфектна почва за паническо разтройство и повярвах. Започнах да се обвинявам, после да търся причините в детството, после в юношеството, после в мислите си, в подхода си към живота. Анализирах се ден и нощ, за да открия „причината“.
Но после си зададох въпроса – а колко много хора познавам с наистина ужасно детство (защото моето всъщност беше щастливо), малтретирани (аз никога не съм бил), безпаричие (никога не съм бил лишаван) и липса на любов (винаги съм бил обичан безрезервно и много и от двамата си родители), които не развиват ПР или депресия! А всички те уж влизат в калъпа „добра почва за ПР“.
Всеки от вас навярно познава хора, чийто живот се е стекъл с пъти по-зле от вашия, но не се тресат в паника, нали? Просто се замислям, че не е толкова директна връзката с това какъв човек си като характер и какво детство си имал и дали ще развиеш депресия или паническо разстройство. Има и гени, това се опитвам да намекна леко. Нещо извън вашия контрол. Усещам как години наред съм търсил под вола теле.
Първопричината може да не е психиката, може да е мозъчната биохимия. А тогава само с промяна на мислите не става.