Нека започна с това, че духовността не е религия. За да бъдете духовен, не е нужно да бъдете религиозен. Както и обратното – религиозният човек не е задължително духовен.
Духовността е много хлъзгаво понятие и всеки разбира нещо различно. Това е нещо като думата „бог“. Затова ще подходя като Буда и ще кажа какво не е духовност, като оставя на вас да отделите противоположното.
Духовност не е: пари, коли, плът, имоти, заплати, храна, технологии, телевизия, „звезди“, филми, интернет, задръствания, дупки, рейсове, институции, кариера, фитнес, мускули, почивки, надуване, грим, силикон, дрешки, сандалки, битовизми.
Ако животът ви се изчерпва с изброеното горе, е възможно да имате нужда от нещо повече, което да го осмисли. Ако не сте запознати, добро начало е пирамидата на потребностите на Маслоу:
Идеята е, че човек може да бъде истински щастлив и завършен тогава и само тогава, когато всички негови потребности са удовлетворени. Започва се от базови, основи, върху които да се стъпи. Това е физиологичните му нужди да са задоволени – храна, вода, сън, здраве. Следва усещането за сигурност – подслон, безопасност, финансова и друга обезпеченост. Следващото ниво е принадлежности – любов, партньор, семейство, общност. Когато и това е изпълнено, идва ред на увереност – слава, уважение и самоуважение. Едва когато те са на лице, на върха на пирамидата се намира самоусъвършенстването – духовност, постижения, учение.
Пирамидата е като една къща – за да има покрив, трябва да има стени. За да има стени, трябва да има под. За да има под, трябва да има основа. Когато някое ниво липсва, тези над него не може да съществуват. В оптималния случай през живота си човек се стреми да построява един по един етажите от пирамидата. Не е възможно човек да е духовен, без да има какво да яде. Не е възможно да изпитваш увереност и самоуважение, без да се чувстваш безопасно. За постигането на горните етажи, следва долните да са даденост.
Както казах, за да се чувства човек щастлив и завършен, той има нужда да удовлетвори всяка една своя потребност в тази пирамида. За съжаление много хора не стигат и до средата, камо ли до върха. Ако приемем, че базовите физиологични нужди са покрити, много хора изживяват живота си в несигурност като вечни жилищни проблеми или финансова зависимост. Ако това е постигнато, нямат усещането за принадлежност към нещо по-голямо от тях. Това може да е семейство, например липса на родители или липса на собствено. Липса на деца. Липса на кръг от приятели (това е много масово). Липса на общност с обща кауза – дори нещо сравнително елементарно като симпатизиране на любим футболен отбор. В по-добрия случай това може да са срещи на база общи интереси като например група по танци, стари приятели от училище, автомобилен фен клуб и други. Човек трудно живее в изолация, без да се чувства част от нещо. Когато това е на лице, болшинството хора нямат увереност, не се чувстват силни, не уважават себе си, подлагат се на унижения. Не могат да се заявят, години наред живеят с убеждението, че не стават и търпят ниски доходи, не учат нов език, нови умения, не сменят работата си или местоживеенето си с по-перспективни, не търсят самореализация, защото не вярват, че могат повече. Малцината, имащи и увереността на пръв поглед вече изглежда като че имат всичко. Разбира се, ако са покрити всички по-долни етажи в пирамидата.
Но това не е така. Липсва последният, ключов елемент. И аз познавам много, много, много хора, които са стигнали до тук, но не са задоволили последната си потребност, най-малкото защото не осъзнават, че тя съществува. В обкръжението ми има хора, които са здрави, хранят се качествено, има изключително сериозни финансови възможности, любящо семейство, деца, различни общности, към които принадлежат, с много високо самочувствие с покритие, успешни в бизнеса и личния си живот по обективни критерии и въпреки това безкрайно нещастни, празни отвътре или тревожни, припряни и вечно нащрек, които не могат да се отпуснат и не са щастливи.
Най-често причината е финалната неудовлетворена потребност. Последният елемент от пирамидата.
Духовността.
Тя може да се разгледа и като нуждата от самоусъвършенстване. Само че не под формата на по-висока позиция в работата и повече пари или по-хубаво тяло. Не. Нещо съвсем различно. Ще дам общи насоки, без да кажа конкретно „това трябва да направите“. Духовността не се обяснява, тя някак си се усеща.
Да станеш по-добър човек, да озаптиш първичните си желания и да разбереш какво стои зад тях, да разбереш страховете си и мотиваторите си, самия себе си, какво те кара да цъкаш, както нещо кара да цъка един часовник. Да придобиеш идея каква е тъканта, от която е направено съзнането ти. Да погледнеш навътре в себе си и да започнеш да си задаваш въпроси. Да разтвориш и размиеш надменността, лицемерието, лъжата, желанието всеки да си получи заслъженото, злобата, наричането на хората с имена, себелюбието. Да станеш благ, спокоен, в хармония със себе си, да спреш да се влияеш толкова от чуждото мнение, придобивайки реална самостойност.
Да се научиш на занаяд. Да започнеш да даваш на обществото повече, отколкото да взимаш. Да станеш полезен за себе си и обществото. Да осъзнаеш, че личният успех сам по себе си няма смисъл, ако не носи нещо на обществото. Да подлагаш на съмнение вярванията си и да си готов да ги промениш. Да не съдиш другите и себе си, да не изпадаш в крайности, да се научиш да се въздържаш, да си търпелив и да приемаш нещата такива, каквито са, а след това ако решиш, да ги промениш. Да помагаш на другите, без да загърбваш себе си. Да оставиш следа, да бъдеш позитивен пример, да станеш учител, но да даваш на всеки да мине по своя път и да разбираш, че хората са различни.
Да разбереш, че няма за къде да бързаш, но в същото време нито една минута не ще се върне и от теб зависи да взимаш решения, които повече те доближават до целите ти, а не те отдалечават. Да разбираш другите, да се поставяш на тяхно място и да бъдеш добър човек. Да си жаден за нови знания, умения и да имаш мечти отвъд материалното.
Да имаш усещането, че има смисъл от твоя живот и да намериш причина да го живееш и да искаш да има утре отвъд изпълнението на всекидневните задължения. Да има по-висша цел, да намериш смисъл.
Лично аз не мога да обясня духовността. Тя се усеща. Мога само да давам насоки какво е и какво не е като предните няколко абзаца. Знам и че съм много далече от задоволяването на тази своя потребност, но в редките моменти, когато като че ли за кратко съм успявал, съм се чувствал истински щастлив и завършен като човешко същество.
Как се постига?
Има множество пътища. Далеч не е моя работа да давам съвети в тази посока, най-малкото защото самият аз съм едва в началото по пътя към тази най-висша цел, но все пак ще споделя част от вярванията и възгледите си към момента. Целта на тази страница е само да ви дам една перспектива, която може би ви е убягвала досега и да това да ви даде възможност сами да потърсите за себе си.
Духовността не се обяснява, не се научава, не се дава или взима. Тя не е предмет, не е умение. Духовността се култивира. Тя израства в човека с годините. Тя тръгва от нищото, първоначално я няма. Хората не се раждат духовни, както не се раждат добри или лоши. И понеже никой не може да избере своите родители или ранна среда, от един момент нататък е лична отговорност на всеки един човек да започне да работи над себе си.
Духовността идва като следствие от множество неща, които човек да промени или предприеме в живота си, да е упорит, да практикува достатъчно време и да започне малко по малко да жъне собствените си резултати.
Медитация – ако трябва да избера един единствен метод като стартова точка, то това би била тя. Медитацията сама по себе си не прави човек духовен, но тя дава почвата, в която духовността да започне да пониква. Медитацията позволява на човека да каже стоп на водовъртежа от задачи, задължения и ангажименти всеки ден. Да отдели няколко минути за себе си, да си даде пространство. Какво ще стане след това вече не е задача на медитацията. Тя само дава тази възможност.
Смирението (не примирението) е мощен метод. Може да бъде наречен и приемане. Той може много ефективно да премахне гнева, тревожността и депресията. Смирението не е да се примириш. Смирението означава да спреш да се бориш с това, което е. То вече е, каквото и да е. Дори да не ни харесва, то е. Да не приемаш действителността е лудост. Както старата поговорка – когато картата и пътят не съвпадат, следвай пътя. Пътят е действителността пред очите ни. Картата е нашето желание каква трябва да бъде действителността.
Да, може да искаме да я променим, но за да я променим, трябва първо да я приемем. Понякога, учудващо, след като я приемем, откриваме, че дори не се налага да я променяме. При смирението няма конфликт. При неприемането на действителността има. При примиренито също има, защото то не е истинско приемане.
Да, тревожни сте. Да, депресирани сте. Да, имате един куп проблеми. Да, животът ви е пълен хаос. Да, сами сте. Когато тези неща са факти, те са факти. Казвате „да“ на това, което е, след което правите план какво следва. Но да кажете „не“ на фактите и като да продължите напред към пропастта, само защото според картата ви там има път.
Смирението няма да ви направи директно духовни, така както няма да го направи и медитацията. Но ще ви даде поредната нова перспектива. Ще ви даде възможност да започнете работа над себе си от позицията на приемането. Единствената възможна. Защото позицията „не искам това да е така“, „писна ми“, „майната ви на всички“, „не ми се занимава“, „махни ми се от главата“ е отричаща. Тя е деструктивна, в нея няма решения, има само отрицания. А духовността е несъвместима с отричането, неприемането и конфликта. Работейки над това как човек да се справи с тях, дава възможност на духовността да се развие.
Йога – редовното практикуване има много положителен ефект. Защо? Защото духът и тялото са свързани. Когато едното е добре, това е предпоставка (не причина, правете тази тънка разлика) и другото да е добре и обратното. Йога е много различна от фитнес, футбол, тенис, тичане, кростренажор и всякаква форма на спорт. Йога е до голяма степен свързване с тялото ви. Йога не е точно спорт. Йога е връзката тяло-ум. Практикуването на йога успокоява, заземява човека. Дава му възможност да обърне внимание на тялото си, а не само да му дава команди. Не мога да го обясня по-добре. Йога е практика, която ще ви даде първоначална възможност да усетите себе си, за кратки периоди от време да спрете това непрестанно живеене в главата ви докато мислите или тялото ви докато спортувате и да усетите за кратки периоди нещо като съществуване.
Йога и медитация донякъде се преплитат, но само донякъде. Затова според мен е добра идея да практикувате и двете заедно, защото в основата си те са различни, но заедно усилват ефекта си по отделно.
Вярата – в контекста на нещо отвъд вас. Може да бъде религиозна вяра, а може и да бъде. Няма значение. Наречете своя бог както решите, но нека го има. Може да сте атеист или агностик. Няма нищо лошо в това вашата вяра да е науката – око да види, ръка да пипне. Това също е вяра. Нека просто я има, каквато и да е тя.
Не е вяра обаче убеждението, че животът няма смисъл, че сме просто поредната биологична форма на живот, в която текат някакви нервни импулси и в един момент просто всичко свършва и последният от тях угасва, а с него и човекът. Това виждам в много от младите хора. Те са горди, че не вярват в бог, но не осъзнават по-големия проблем зад думите си – те не вярват в нищо. Не е нужно да вярвате в бог, за да вярвате.
А вярата дава една непреклонна стабилност. Една невидима стена, на която да се отпуснете, когато силите ви напуснат и която да не ви позволи да паднете. Не казвам да вярвате в неща, в които не вярвате, но ако не вярвате в нищо, вероятно има място за развитие. Как вярата ви прави духовни? Дава ви смисъл, дава ви някакво усещане, че съществуването ви не е напразно, че има нещо отвъд вашите възприятия. Отваря тази хипотетична врата. А когато тя е затворена, човек е много, много самотен и понякога не вижда смисъл. Не мога да го опиша точно, но в главата ми по някакъв начин вярата и добротата имат силна връзка.
Като заключение искам да кажа, че когато започнете да медитирате, да вярвате, да практикувате йога и смирение и да вярвате в нещо отвъд вас самите, вече правите 90% от това, което е нужно като предпоставки за развитието на духовност. Тези практики сами по себе си, обаче, не са духовност. Не означава, че като ходите 3 пъти в седмицата на йога, медитирате всеки ден по 15 минути и когато се ядосате на себе си или другите и се смирите, ще станете духовен. Не. Тези примери са просто път.
Те са практики. Практикувайки ги, сами ще видите, че ценностите ви започват да се променят. Започвате да не бързате вечно в ежедневието си, да давате предимство на вътрешния мир от онова парти, на което не ви се ходи, ама другите казват, че е яко да се ходи по партита. Започвате незабележимо да се хващате как автоматично ви идва да обидите някого, да се възгордеете, да похарчите пари за слава, но като че ли новата програма във вас изведнъж се събужда и ви казва „това няма смисъл, насочи енергията си в друга посока“. И така ден след ден след ден докато един ден не погледнете назад и не видите колко сте се променили. Как? Станали сте по-духовни.