Често се противопоставят пиенето на лекарства и ходенето на психотерапия. Много често като че ли човек вярва в едното от двете и не вижда смисъл от другото. Иска ми се нещата да бяха толкова прости, но не са. След толкова изчетени книги, научни изследвания, разговори с психиатри, психотерапевти, различни обучения и в едното и в другото (психология/психиатрия) както на живо, така и онлайн, разговори с хора, лични истории кой как се е възстановил и моя личен опит, стигам до следния изход – нещата са много комплексни. В никакъв случай не може тревожните, депресивните или всички останали разстройства да се разглеждат изолирано в биохимичен или психологичекси аспект.

При някои хора проблемите са предимно в един от двата аспекта. При други определено е комбинация. На пръв поглед едно и също разстройство в двама различни човека може да е причинено предимно от психологически фактори или предимно от биохимични. Трудно е да се каже кой преобладава, макар че след няколко часа комуникация със страдащия и много въпроси, може да се стигне до спекулативен извод. И дори тогава това няма значение, защото не може да предвиди дали той или тя ще се повлияе по-добре от единия от двата подхода. Понякога хора с привидно психологически проблеми имат малко подобрение от психотерапия и огромно от медикаменти, както и обратното.

Важно, от 2020 година: Купете си и прочетете Да се чувстваш добре, д-р Дейвид Бърнс, където в последните глави много умело се сравнява подходът с и без лекарства, съпоставят се и се стига до доста изводи. Тук много бегло засягам тема, която в книгата е разгледана в детайли.

Шанс без лекарства

Оптимално повечето хора биха искали нещата да се оправят без лекарства. Само с психотерапия. Защо? Защото това би значело, че не са болни. И то психично болни. Да се пие антибиотик или лекарство за болки в стомаха например не е страшно, но лекарство, което влияе на мозъка? Звучи плашещо.

Поради тази причина е масова практика да се даде шанс първо на психотерапията. Да се опита с нея и едва когато не проработи, да се стигне до медикаментозна терапия (оптимално продължавайки психотерапията). Според мен тази стратегия е валидна, но с уговорката страдащият да не е много зле и да е реалист. Не да дава шанс на психотерапията с години. Най-най-най-много няколко месеца, лично според мен. И то в зависимост от тежестта на симптомите му, това време може да е много по-малко.

Моите наблюдения и опит показват следното – ако нещата са в начален стадий и все още нямате психосоматизация (симптоми в тялото) и спите сравнително нормално, може да опитате само с психотерапия. Обикновено сънят е достатъчно показателен самостоятелно като фактор. Ако оценявате проблемите си предимно на мисловно ниво и нямате усещането, че са стигнали до тялото ви, е възможно да нямате нужда от лекарства и да се възстановите само с психотерапия. И пак няма никаква гаранция, че тя ще е ефективна.

Лекарства

Ако обаче не спите, нямате никаква енергия, имате желание да се наранявате или да сложите край на живота си, ако имате всекидневни паник атаки, много висока плаваща тревожност, непрекъснато имате потни крайници, стомашни проблеми, не сте трудоспособни, изпитвате непрестанен непреодолим страх, страхувате се да излизате от вкъщи, изтръпват ви крайниците и още един куп неща, които не се сещам, вие категорично имате нужда от медикаментозна терапия. Това не бива да ви плаши ни най-малко. Напротив – страхът от нея само влошава състоянието ви още повече.

Двата вида подход работят на различно ниво, не си пречат (както някои психотерапевти искат да вярвате), а си помагат. Медикаментозно (ако се повлияе доре) човекът става адекватен и може да му бъде повлияно с психотерапия, което понякога иначе не е възможно, защото той няма ресурс.

В предната точка написах, че е валидна стратегия човек да опита само с психотерапия, преди да реши дали да включи лекарства. Сега ще опиша защо обратното не е вярно. Или казано с други думи защо да опита само с лекарства е лоша идея.

Лекарствата променят биохимията ви. Те не искат нищо особено от вас. Те не променят моделите ви на мислене. Те не изискват работа върху себе си. Те не изискват промяна в ежедневието ви, не променят как интерпретирате действителността и не изглаждат когнитивните ви изкривявания. Казано по друг начин лекарствата не ви помагат да стигнете до нови модели на мислене, които да не провокират депресивни или тревожни мисли у вас.

В контраст с това психотерапията ви променя. Това е в основата ѝ. Научените нови мисловни стратегии и модели от нея остават за цял живот (в оптималния случай). Казано по друг начин психотерапията е устойчива във времето. Когато „я спрете“, позитивите остават. А това може да се окаже достатъчно, за да предотвратите проблема да се развие отново.

Има шанс вашият проблем да е бил биохимичен, лекарствата известно време да го корегират. Обаче е възможно вие сами да си предизвикване депресивните или тревожни мисли със собственото си мислене, дори без да го осъзнавате. Нещо, което хапчето няма как да промени. Ако случаят е такъв, след спиране му, нещата има вероятност да се върнат. Нещо, което хипотетично психотерапията би могла да предотврати и да ви „пренастрои“ така че да не се самосаботирате в главата си.

Казано по друг начин психотерапията ви учи на нещо за цял живот, докато хапчето помага докато го пиете. Когато го спрете, биохимията ви е закрепена, но ако започнете да се самосаботирате отново заради непроведена психотерапия и съответно старите си модели на мислене, се увеличава вероятността да се върне всичко.

Съперничеството

В България, а и по света, има неписано съперничество между двата подхода. По лично мое наблюдение доста психиатри не приемат психотерапията като възможно решение. За тях разстройството се дължи изцяло на нарушена биохимия в мозъка, има генетичен характер и се лекува с антидепресанти, бензодиазепини и т.н. Съответно “сладки приказки по един час на седмица” не е възможно по никакъв начин да възстановят нормалната мозъчна дейност.

От друга страна много психотерапевти настояват, че причините се коренят в начина на мислене на човека, травми в ранна възраст, характерови черти и особености, личностни дефицити, нерешени житейски проблеми. За тях “взимането на хапчета” е само “замазване” на проблема, а решението е в промяна на мисленето, вярванията и реакцията на житейски проблеми и всекидневен стрес. Те вярват, че когато хапчето се спре, проблемите се връщат с още по-голяма сила, защото не е направено нищо за първопричната (която според тях е в психиката).

Разбира се, тук са намесени лични убеждения и интереси, финансови интереси и от къде човекът се е учил и на какво са го научили. Затова не бива да виним двата лагера.

Ако вие сте лекар и 6 години сте учили за това и още 4 специализирали, разбира се, че ще вярвате повече на биохимичната хипотеза. Това е вашето поле на експертиза, това е вашата азбука, на която четете и през която пречупвате света. Във вашата библиотека има томове книги по биология, химия.

Ако сте психолог и години наред сте учили и сте се интересували от човешката психика и как тя работи, вие ще си обяснявате проблема в този аспект. Ще търсите проблемите във вашето поле на знания и разбирания. Във вашата библиотека има книгите на Карл Юнг и Зигмунд Фройд.

Няма ли „спечелил“ подход?

Не, няма. Науката не дава отговор „психотерапия“ или „лекарства“, защото такъв не може да бъде даден.

Оказва се изключително трудно човек да вярва дори на двойно слепи (double blind) изследвания с контролни групи и голям брой участващи. В превод това означава мащабни изследвания със стотици участващи и страдащи от тревожни или депресивни разстройства. Например такива, в които изследваните взимат само фармакотерапия (медикаменти), които взимат само плацебо (хапче от захар да речем), които са подложени само на психотерапия и такива, които са подложени и на фармакотерапия и на психотерапия и такива, които не получават никаква помощ (контролна група).

Двойно сляп в контекста на медикаментозната терапия означава, че нито пациентът знае какво му се дава (истинско хапче или плацебо), нито лекарят, който дава медикамента.

Сляп в контекста на психотерапията означава или с човека да се провежда истинска терапия или „терапевтът“ само да си говори с него, както добър приятел би си говорил.

Както може да се досетите, подобни научни изследвания са провеждани много, много, много пъти през годините. Мащабни, малки, големи. И всеки път резултатите са различни според това кого питате на кого вярвате!

Човек може да намери 10 изследвания, според които медикаментите са по-ефективни, други 10, според които психотерапията е по-ефективна, още 10, че всеки подход е приблизително еднакво ефективен и още 10 пъти по 10 с някакви променливи съотношения между двете.

Това е така поради много причини. Например:

• Някои изследователи искат много яростно да докажат това, в която вярват самите те и провеждат с такава нагласа изследването. Лекар изследовател дори подсъзнателно ще иска да докаже написаното в дебелия том по биохимия, а психолог изследовател би искал да потвърди хипотезите на Фройд.
• Някои хора не се повлияват добре от фиксираната медикаментозната терапия в изследването, но биха се повлияли от по-различна (тя далеч не е само едни вид).
• По същия начин някои хора не се повлияват от типа психотерапия, която им се прилага в изследването. Най-често се използва когнитивно-поведенческа, но моят опит показва, че има хора при които други школи са по-ефективни.
• Има огромно значение как са подбрани хората, които участват в изследването. От къде са взети, имали ли са преди подобни проблеми, дали са били дълго време нерешени.
• Много други фактори…

Изводът е, че все още не разбираме достатъчно добре комбинацията от фактори, причини и методи, които оказват влияние. Някои хора се повлияват по-добре от едното, други от другото, трети най-добре в комбинация.

Заключение

Тревожните и депресивни разстройства са прекалено сложна тема и участват толкова много фактори, че е несериозно да се гледа едностранчиво. Не е възможно да бъде определена една конкретна причина и да бъдат омаловажени останалите. Лично според мен човек си струва да опита всичко наведнъж и да не пести пари и време, а да работи върху проблема си. Когато даден подход не дава задоволителен резултат до няколко седмици, следва да бъде опитан различен. И двата подхода са инструменти, които попаднали в правилните ръце, решават проблеми. В грешните, отнемат животи.

Понякога може подходът да е правилен за човека, но специалистът и неговите методи да не са. Много важно е в този случай човекът да не приложи класическото черно-бяло мислене и да си каже „психотерапията не работи“ само защото е имал лош опит с един психотерапевт за 3 посещения. А ако с друг е различно? А ако има нужда от различна школа? А ако самият човек няма ресурс и медикаментозна терапия би му го дала?

Или да каже „лекарствата не работят“, защото е опитал един вид антидепресант, на втория ден му е прилошало и го е спрял. Или е сменил 2 вида за 1 месец и е казал „стоп, няма смисъл“, при положение, че за ефективна терапия понякога са нужни години и няколко опита с различни видове.

Това е и причината, защо онлайн форумите са пълни със страдащи, които категорично твърдят, че даден подход работи или не работи. В никакъв случай не бива да четете форуми! Така до вас стига крайно изкривено мнение на различни индивиди, за които не знаете абсолютно нищо. Със сигурност повечето от тях не лъжат. Но това и не значи, че казват вашата истина, ако ме разбирате.

Едно е сигурно – когато месеци наред няма промяна и човекът има усещането, че “само се върти в омагьосан кръг”, предприетите мерки не работят. В крайна сметка дефиницията за лудост е да опитваш да правиш едно и също нещо и да очакваш различен резултат.

В заключение искам да кажа, че самият аз много дълго време опитвах да се справя с екстремна тревожност и ажитирана депресия само с психотерапия. Резултатите бяха, че разбих на пух и прах на когнитивно (мисловно) ниво всичките си страхове, но състоянието ми се влоши и постепенно стана толкова нетърпимо, че стигнах до суицидни мисли, защото вече не издържах на напрежението и бруталната тревожност и депресия.

Психотерапевтът ми се оказа един от многото (за съжаление) антимедици, за които лекарствата бяха нещо ужасно, никой не бива да ги взима и че моите (очевидно вече чисто психиатрични) проблеми бяха само в следствие от мисленето ми. Престрашаването да започна медикаментозна терапия ми отне страшно много време, но ми спаси живота и върна смисъла от него. Резултатите бяха почти моментални, отлични и доведоха до пълното ми възстановяване след достатъчно време.