Психотерапия или лекарства

Моите наблюдения и опит показват следното – ако нещата са в начален стадий и все още нямате психосоматизация (симптоми в тялото) и спите сравнително нормално, може да опитате само с психотерапия. Обикновено сънят е достатъчно показателен самостоятелно като фактор. Ако оценявате проблемите си предимно на мисловно ниво и нямате усещането, че са стигнали до тялото ви, е възможно да нямате нужда от лекарства и да се възстановите само с психотерапия.

Ако обаче не спите, нямате никаква енергия, имате желание да се наранявате или да сложите край на живота си, ако имате непрекъснати паник атаки, много висока плаваща тревожност, непрекъснато имате потни крайници, стомашни проблеми, не сте трудоспособни, изпитвате непрестанен непреодолим страх, страхувате се да излизате от вкъщи, изтръпват ви крайниците и още един куп неща, които не се сещам, вие категорично имате нужда от медикаментозна терапия. Това не бива да ви плаши ни най-малко. Напротив – страхът от нея само влошава състоянието ви още повече.

Двата вида подход работят на различно ниво, не си пречат (както някои психотерапевти искат да вярвате), а си помагат. Човекът става адекватен и може да му бъде повлияно с психотерапия, което иначе не е възможно. Лично според мен никога не бива да се провежда само медикаментозна терапия, а винаги да се комбинира с психотерапия за постигане на устойчиви резултати във времето.

В България има неписано съперничество между двата подхода. По лично мое наблюдение доста психиатри не приемат психотерапията като възможно решение. За тях разстройството се дължи изцяло на нарушена биохимия в мозъка, има генетичен характер и се лекува с антидепресанти, бензодиазепини и т.н. Съответно “сладки приказки по един час на седмица” не е възможно по никакъв начин да възстановят нормалната мозъчна дейност.

От друга страна много психотерапевти настояват, че причините се коренят в начина на мислене на човека, травми в ранна възраст, характерови черти и особености, личностни дефицити, нерешени житейски проблеми. За тях “взимането на хапчета” е само “замазване” на проблема, а решението е в промяна на мисленето, вярванията и реакцията на житейски проблеми и всекидневен стрес. Те вярват, че когато хапчето се спре, проблемите се връщат с още по-голяма сила, защото не е направено нищо за първопричната (която според тях е в психиката).

Разбира се, тук са намесени и лични убеждения и интересни, финансови интереси и от от къде човекът се е учил и на какво са го научили. Оказва се изключително трудно човек да вярва дори на двойно слепи (double blind) изследвания с контролни групи и голям брой участващи. В превод това означава мащабни изследвания със стотици участващи и страдащи от тревожни или депресивни разстройства. Те се делят на такива, които взимат само фармакотерапия (медикаменти), които взимат само плацебо (хапче от захар да речем), които са подложени само на психотерапия и такива, които са подложени и на фармакотерапия и на психотерапия и такива, които не получават никаква помощ (контролна група). Двойно сляп в контекста на медикаментозната терапия означава, че нито пациентът знае какво му се дава (истинско хапче или плацебо), нито лекарят, който дава медикамента.

Интересното е, че множество научни изследвания показват изключително противоречиви резултати. В бъдеще ще дам изчерпателен списък от такива, но към момента само ще спомена, че човек може да намери 10 изследвания, според които медикаментите са по-ефективни, други 10, според които психотерапията е по-ефективна, още 10, че всеки подход е приблизително еднакво ефективен и още 10 пъти по 10 с някакви променливи съотношения между двете.

Това е така поради много причини. Някои от тях са:

  • Някои изследователи искат много яростно да докажат това, в която вярват самите те и провеждат с такава нагласа изследването.
  • Някои хора не се повлияват добре от медикаментозната терапия в изследването, но биха се повлияли от по-различна (тя далеч не е само едни вид).
  • По същия начин някои хора не се повлияват от типа психотерапия, която им се прилага в изследването. Най-често се използва когнитивно-поведенческа, но моят опит показва, че има хора при които други школи са по-ефективни.
  • Има огромно значение как са подбрани хората, които участват в изследването. От къде са взети, имали ли са преди подобни проблеми, дали са били дълго време нерешени.
  • Много други фактори…

Изводът е, че все още не разбираме достатъчно добре комбинацията от фактори, причини и методи, които оказват влияние. Някои хора се повлияват по-добре от едното, други от другото, трети най-добре в комбинация.

Тревожните и депресивни разстройства са прекалено сложна тема и участват толкова много фактори, че е несериозно да се гледа едностранчиво. Не е възможно да бъде определена една конкретна причина и да бъдат омаловажени останалите. Лично според мен човек си струва да опита всичко наведнъж и да не пести пари и време, а да работи върху проблема си. Когато даден подход не дава задоволителен резултат до няколко седмици, следва да бъде опитан различен. И двата подхода са инструменти, които попаднали в правилните ръце, решават проблеми. В грешните, отнемат животи.

Понякога може подходът да е правилен за човека, но специалистът и неговите методи да не са. Това е и причината, защо онлайн форумите са пълни със страдащи, които дълго време опитват и опитват да правят едно и също нещо без резултат. А също така и възстановили се, които се кълнат в даден метод, който обаче не дава никакъв резултат при друг човек.

Едно е сигурно – когато месеци наред няма промяна и човекът има усещането, че “само се върти в омагьосан кръг”, предприетите мерки не работят. В крайна сметка дефиницията за лудост е да опитваш да правиш едно и също нещо и да очакваш различен резултат.

В заключение искам да кажа, че самият аз много дълго време опитвах да се справя с екстремна тревожност и (както разбрах по-късно) ажитирана депресия само с психотерапия. Резултатите бяха, че разбих на пух и прах на когнитивно (мисловно) ниво всичките си страхове, но състоянието ми се влоши и постепенно стана толкова нетърпимо, че стигнах до суицидни мисли, защото вече не издържах на напрежението и бруталната тревожност и депресия. Психотерапевтът ми се оказа един от многото (за съжаление) антимедици, за които лекарствата бяха нещо ужасно, никой не бива да ги взима и че моите (очевидно вече чисто психиатрични) проблеми бяха само в следствие от мисленето ми. Престрашаването да започна медикаментозна терапия ми отне страшно много време, но ми спаси живота и върна смисъла от него. Резултатите бяха почти моментални, отлични и доведоха до пълното ми възстановяване след достатъчно време.

Моля, ако информацията е полезна за вас, да обмислите дарение в произволен размер. Това ме мотивира да развивам сайта и да продължавам да помагам на всички нуждаещи се.