Връщане на симптомите при спиране на антидепресант

Много хора се страхуват дали симптомите им няма да се върнат след спиране на медикаментозната терапия. Толкова много се страхуват, че понякога използват този страх като причина да не започнат медикаментозна терапия изобщо. Разбира се, това е напълно неоправдано и тук накратко ще разкажа защо.

Когато човек има психиатричен проблем, мозъкът му трябва да бъде компенсиран медикаментозно. В случая с тревожни или депресивни разстройства това става с помощта на антидепресант. Когато мозъкът е компенсиран правилно, започва процес на биохимично стабилизиране. Този процес е изключително бавен и индивидуален. Върху него оказват влияние генетика, колко дълго е продължил епизодът преди да са взети мерки (колко време човек е стоял в състоянието), кой пореден епизод е това, начинът на живот и стресът. Нужно е човекът да е компенсиран на правилна доза, но не на по-ниска от нея. Също така да е проведена ефективна психотерапия и човекът да е научен да не завърта сам в главата си със собствените си мисли, страха или депресията.

Когато тези условия са благоприятни, тече процес по възстановяване. Ако не са благоприятни, за съжаление такъв не се случва. Ако човекът се чувства добре и симптомите са отшумяли напълно, това е много добър знак. Само и единствено в този случай комбинацията от психотерапия и медикаменти е проработила правилно. Ако човекът обаче всекидневно изпитва дискомфорт от състоянието си, има още какво да се желае. Било то в психотерапевтичен аспект, било то в медикаментозен. Тук е важно да се отбележи, че ако с времето състоянието се подобрява, това също е добре. Няма как от втория ден човек да е добре 100%. Например аз лично започнах да се чувствам вече наистина добре година и половина след началото. Първата година бях меко казано нестабилен. Въпреки че бях правилно компенсиран и приложил множество психотерапевтични методи върху себе си. Понякога просто е нужно време.

Кога да се предприеме опит за намаляване след като човек е стабилен и дали да се предприема изобщо? Тук моето лично наблюдение, с което не ангажирам никого е, че психотерапевтите масово бутат човека към намаляване преждевременно, докато психиатрите държат той да остане по-дълго на даден антидепресант. За едните като че ли лекарствата са излишни когато човек е стабилен, за другите като че ли той поема риск от рецидив ако си спре медикамента.

Къде е истината? Да се предприема ли изобщо намаляване? Никой не знае, това е отговорът според мен. Отговорът е комбинация от това как се чувства човекът, доколко си е променил навиците в положителна посока, доколко е намалил стреса, дали първоначалният източник на епизода е отстранен (човек, обстоятелство, фактор), възрастта на човека, броят и продължителността на предишни и на този епизод, от колко време пие лекарството и в каква доза и още един куп неща, които е трудно да се формализират.

Ако се вземе решение да се намалява, в никакъв случай това не се прави рязко. Масовата практиката на намаляване от пълна доза до никаква за 4-6 седмици за мен е изключително агресивна. При някои хора работи без проблем, при други се появяват симптоми на отнемане и се налага времето за намаляване да се увеличи с пъти.

Обяснявам каква е правилната стратегия за намаляване и защо тя елиминира страха от заглавието на тази статия: дали ще се върне всичко обратно.

В случай че достатъчно дълго човек е бил стабилен (минимум 6 месеца, посред състоянието може да трябва да се чака и години), се опитва намаляване с малко – 10% до 30% от досегашната доза. Ставате майстори на рязането с нож на малки парченца хапчета.

Не се редуват дни с по-голяма или по-малка доза. Цепят се на равни дози за всеки ден.

Изчаква се минимум месец, желателно е 2-3 месеца. Ако всичко е наред, следва ново намаляване пак с толкова. Междувременно се следи дали мозъкът може да се справи на по-ниската доза. Това се повтаря или докато лекарството се спре или докато се върнат част от симптомите.

При голяма част от хората това означава, че в един момент – след месеци или години – се стига до момент, в който вече няма нужда от лекарството. При друга, по-малка част, мозъкът не реагира добре на поредното намаляване, част от симптомите се връщат и се налага да се върне предната доза, да се изчака по-дълго и да се опита намаляване отново. След всяка показана слабост и нужда от връщане на предната доза, се чака повече, а не по-малко до следващия опит!

Всичко това се прави изключително бавно. В зависимост от сериозността на състоянието преди започване на лечение, това може да са няколко години.

В този ред на мисли човек наистина няма от какво да се страхува. Спирането не е нещо, което се прави за 2 седмици и после трепериш и чакаш „дали ще се върнат нещата“. Не. При контролирано бавно намаляване, човек има време за реакция (покачване на дозата моментално) при леко влошаване.

Най-важното е човекът да се чувства добре. На каквато и доза да се чувства добре, важното е да се чувства добре. Това може да са 50 мг, може да са 30 мг, може да са 20 мг, може да са 5 мг. Колкото – толкова. Не стойте на по-ниска доза само защото 5 мг звучи по-добре от 10 мг. При усещането на най-малката нестабилност и връщане на част от симптомите, дозата се вдига моментално. Дори 1 ден да е бил по-нестабилен. Защо? Защото само при 100% стабилност тече процес на възстановяване. Ако пък много време не е имало проблеми, лекарството се намалява за пореден път.

Дали ще се върнат симптомите? Никой не може да каже. Това е истината. Честно мога да ви го кажа – никой не може да каже със 100% сигурност. Фактът, че веднъж мозъкът е показал слабост, не е добре. Това показва, че сте генетично предразположени и в рискова група и ако не се пазите – от стрес, от погрешно мислене и още един куп неща – може да има следващ епизод. Тук не искам да плаша никого.

Ако някой ви обещае, че повече никога няма да изпаднете в подобно състояние, не му вярвайте. Някои хора повече нямат епизод до края на живота си, при други след няколко месеца, година или 10 години нещата се връщат. Тук факторите пак са генетика, мисловни модели (тук е мястото на психотерапията), изживяван ежедневен стрес и още един куп фактори. Един от най-добрите показатели, които предвиждат липсата на рецидив (връщане на симптомите) е колко стабилен е бил човекът при спиране на лекарството. Ако е бил 100% стабилен, добре. Ако обаче не е бил, това е игра с огъня и почти винаги означава сигурен рецидив.

Това, което човек може да направи, за да се предпази от връщане на симптомите доколкото зависи от него, е да е преминал през ефективна психотерапия, да е намалил до минимум стреса в живота си, да се храни здравословно, да спи достатъчно, да не пие алкохол, да не пуши, да спортува и да се щади – от работа, от натоварване, от всичко, което може да го събори. Повече в тази статия. От тук нататък нещата не зависят от него. Ако се върне, това е положението. Започва се моментално с лекарства за да се пресече в зародиш, ако е нужно и още психотерапия. Щом предния път е станало, ще стане и този. Ако изобщо се наложи.

За щастие няма и нужда да се притеснявате. Тук няма място за страх. Процесът по намаляване и следене на състоянието е много бавен и контролиран. Тук няма място за паника и страх. Дори да се окаже, че след многократни опити за намаляване, се налага задържането на поддържаща доза, това не е проблем. Сериозно ви казвам – не е проблем. Това е положението. Живеете си нормално, пиете си хапчето 1 или 2 пъти на ден и това е.

Тук се намесва магическото мислене как проблемът се връща заради психологически неразрешен проблем и ако той се реши, магически няма да има нужда от повече лекарства. Това е несериозно. Класическо магическо мислене. Ако човек няма реален проблем в живота си, не е натоварен психически, не е подложен на голям стрес, няма страхове, не е депресиран и въпреки всичко това намаляването на дозата връща симптоматиката, то тогава тя е причинена от проблемна мозъчна биохимия, а не от начин на мислене. И в този случай и най-добрият психотерапевт на света няма да помогне, защото не е магьосник. Е и? Какво от това?

Кое точно е страшното? Че може да се наложи да пиеш едно хапче ли? Какво толкова. 🙂 А хората с болно сърце? Едва те не пият цял живот и дори нямат опция да се оправят? А хората с диабет? Или с един куп заболявания? Страдащият от тревожност или депресия е възможно никога да не е пил лекарства досега и това да го плаши. Е, свиква се. И не е толкова страшно. Особено поради факта, че с много висока вероятност след време дори ще се спре. Животът не свършва!

Напротив – с правилно лечение започва.