Много хора ме питат научи ли ме на нещо и промени ли ме тревожността и депресията. Даде ли ми нещо, след като ми отне толкова много? Тук ще опиша всички изводи, които си извадих три години по-късно, преодолял напълно разстройството си.

В никакъв случай няма да си изкривя душата и да кажа думи като „благодарен съм, че преминах през ада“ или „радвам се, че тревожността и депресията ме научиха на това или онова“. Абсурд. Макар много хора да го твърдят, моето скромно мнение е, че просто става дума за болест. Гледната точка „на колко много ме научи моята болест“ за мен е изкривяване на действителността с цел тя да стане малко по-поносима и човекът да си каже „не беше за нищо“. Един вид рационализиране или измисляне на стойност на нещо, което по своята същност е негативно.

Защо мисля така? Много просто – защото същите позитиви могат да бъдат извлечени и без това страдание, стига човек да си го постави за цел. Е, рядко се случва, но това само по себе си не значи нищо.

И все пак, страданието променя. Независимо от вида страдание, човек се променя. Това е моето наблюдение върху себе си, както и върху другите. Дали ще е в положителна или отрицателна посока, зависи от много фактори. Промяната в никакъв случай не е свързана предимно с позитиви, както беше при мен и както ще споделя по-нататък. Познавам не малко хора, които страданието е променило в отрицателен аспект – направило ги е негативни, отнело им е вярата, направило ги е мрънкащи и оплакващи се от всичко и на всички, озлобило ги е, направило ги е още по-малко хора и т.н.

Сега ще споделя моя опит – как ме промениха тези години страдание, на какво ме научиха и какъв съм сега, какъвто не бях преди. Ако не сте прочели една от най-важните страници на сайта, моля направете го преди тази статия: Решаване на проблемите. През годините страдание си поставих за цел да реша възможно повече свои лични житейски проблеми и отдавам доброто си възстановяване до не малка степен именно на този труд.

Никакъв дистрес

Ако трябва да посоча най-важното нещо, което научих и което ще споменавам по-долу много често, това е моята цел номер едно – никакъв дистрес.

Знам колко абстрактно звучи, но когато си го поставите за цел, се превръща в изключително конкретни мерки и много конкретни действия. Имайки предвид, че моята психика цял живот от тук нататък ще е неустойчива на дистрес, най-доброто, което успях да направя, беше да установя какво ми образува дистрес и да го променя или елиминирам. Ето цяла страница по темата.

Не си позволявам дистрес. Ако някой ми образува дистрес, премахвам го от живота си. Ако работата или средата ми образува дистрес, сменям я. Ако мислите ми образуват дистрес, реструктурирам (променям) ги.

Научих се много ефективно да казвам „не“, да режа исканията на другите, когато ме натоварват, да си давам време за почивка, да карам другите да се съобразяват с мен, да съм на първо място. Никой не е по-важен от мен. Иначе просто знам, че не след дълго ще съм отново на дъното.

Научих се да отказвам задачи в работата, в никакъв случай да не поемам повече ангажименти, отколкото мога да свърша (дори да се стремя да поемам 50% от това, което мога да свърша). Абсурд е работата след работно време или уикендите. Пълен абсурд. И не, не е приемливо от време на време. Това е време за почивка.

Дистресът не е опция. Освен ако човек няма желание цял живот да пие лекарства, да сменя терапевти, да страда и да се оплаква. Решителното елиминиране на дистреса от няколко години насам е и ще остане цел номер едно в моя живот.

Чуждо мнение

Мнението на другите е точно това – просто мнение и то на друг човек. Пречупено е през неговите вярвания и е следствие от неговите основни убеждения. Може да е базирано на факти, а (по-често) може да не е. Чуждото мнение не е факт. Чуждото мнение може да е вярно, но може да не е. Няколко съвпадащи чужди мнения не правят автоматично факт.

Чуждото мнение е нещо, което може да се вземе предвид, но на което в никакъв случай не бива да се вярва безрезервно. То може да ме подтикне да науча повече в тази посока и да го проуча. Нищо повече.

Първият ми психотерапевт имаше много лични убеждения, които бях възприел за факти. Това щеше да ме убие и дълго не ми позволи да търся алтернативи. От тогава винаги възприемам всяко чуждо мнение точно за това, което е – мнение. Нищо повече.

Търпение

Научих се на търпение. Преди не че не бях търпелив, но определено не се бях научил да чакам и да разбирам значението на дългосрочните позитиви за сметка на краткосрочните негативи. Особено ясно го виждам сега, когато някой около мен няма търпението да изчака за нещо сравнително маловажно, а се жалва и оплаква и тръшка.

По време на страданието, през което преминах, ми се наложи да имам търпение с цели порядъци повече, отколкото преди това. Определено човек се научава на търпение. Също така импулсивността ми спадна значително. Ако преди се палех лесно, сега съм много по-склонен да оценя позитивите от това да изчакам и да пожъна успех когато е дошъл моментът. Наскоро един приятел се оплакваше как пратките му от чужбина пристигали бавно, колко тъпо било това, как никой по веригата не си вършел работата. И как предпочитал да плати повече, но стоката да дойде утре. Е и? Какво създава това мислене? Стрес. Единствено стрес и нищо повече. В случая и дупка в джоба. 🙂

Възпитах търпение, което обаче не води до напрежение. Търпение + напрежение за мен лично е половин търпение. Истинското търпение е истинско, когато е съпроводено с липса на стрес.

Често ми пишат хора, които започнали преди една седмица някое лекарство, ама имало много странични ефект, ама било ужасно, спяло им се, нямали либидо, ама кога щели да се оправят, ама колко зле се чувствали, не можело ли с билки, нямали години от живота си, за да го пият.

Търпение. Търпение. Търпение.

Бързане

От малък вечно бързах. Тичах по стълбите, ходих много бързо по улицата, гледах да тръгна 3 минути преди рейса и тичах, за да го хвана, стремях се никой да не ме чака по никаква причина, а предпочитах аз да чакам другите. С две думи – бързах.

Обаче научих следното – аз съм най-важен. Няма за къде да бързам. Нека другите почакат. Всичкото това бързане и припряност, създават страшно много напрежение, а както написах – цел номер 1 в моя живот е да не си образувам напрежение.

Сега ходя бавно по улиците. Ако закъснявам за някъде, обаждам се, че ще закъснея и не се забързвам повече. Ако някой иска нещо от мен, в никакъв случай не бързам да му удовлетворя желанията. Ако не искам да отговоря на някой мейл, не отговарям (вместо да се насиля). Не се пришпорвам.

Ако някой се налага да ме изчака докато слезна от колата, заобиколя я, отворя другата врата, взема боклука, изхвърля го в кофата отстрани, върна се, затворя вратата, заобиколя обратно, влезна, затворя вратата, сложа си колана, превключа на D и тръгна, ще ме изчака. Ако преча на някого, ще се съобрази с мен. Ако има да ми каже нещо, нека ми го каже в очите. Научих се да не ме е страх хората да ме конфронтират, както и аз да конфронтирам тях ако се наложи. Живеем в свят, в който всеки има свой интерес и често той е в разрез с интересите на другите.

Ако трябва да свърша днес и това и онова и третото и петото… просто върша само първото и второто. Другите чакат. Ама някой зависил от това, ама било важно, ама трябвало спешно да се направи. Изобщо не ме интересува.

Ще чакат. Другите ще чакат. Аз съм важен. Аз съм на първо място и след това идват другите. Този светоглед ме пази всеки ден.

Одобрението на другите

People pleaser. Такъв бях преди това. Гледах да се харесам на другите непременно. Независимо какво ми коства това. Е, вече не е така.

Харесва ми чуждото одобрение, но не го търся активно. Готов съм да влезна в спор и да рискувам „доброто си име“ пред почти всеки. Много намаля нуждата другите да ме харесват. Свикнах да правя неща, заради които се настройват негативно срещу мен. Което е чудесно! Освободих се от оковите на чуждото мнение.

Сега гледам да си гоня собствения интерес. Ако междувременно настъпя някого, това е положението. В крайна сметка гони своя личен интерес. Единственият начин никога да не влезеш в конфликт и вечно другите да те харесват, е да сложиш себе си на второ място, а другите на първо.

Е, след като видях до какво напрежение води това, предприех значително по-адекватна стратегия – гледам си личното спокойствие. Ако някой не ме харесва, вече нямам проблем с това и не търся 101 начина това да се промени. Животът е твърде кратък и важен, за да се прекара в служба на чужди интереси.

Оптимизация

Пряка връзка с перфекционизма, който още не съм преодолял напълно. Исках всичко да е оптимално. Ефективно. Безпроблемно. За всеки проблем, да имам точното решение. Както писах по-горе, да знам разписанието на автобуса и да съм там 1 минута по-рано. Компютърът да е идеално чист и да работи ефективно. Колата да е оправена перфектно и да харчи малко. Разходите ми да се перфектно оптимизирани. Абе всичко да е оптимално в живота ми.

Съответно през преобладаващата част от деня умът ми беше зает кое как може да се подобри, кое да се оптимизира, кое да стане по-ефективно. Проблемът е, че умът ми завиваше в дисфункционална посока, преследвайки тези цели. Прекарвах купища време, „оптимизирайки“ неща, които нямаха никаква нужда от това или ефектът от цялата работа не се усещаше изобщо. Харчех купища пари за безсмислени „подобрения“ или превантивни действия особено по неща като автомобили и техника. Все мислех кое след кое да свърша, да чакам възможно по-малко, времето ми да минава ефективно и да не го губя. Будех се посред нощ с идеята как да оптимизирам поредния проблем в живота си.

Е да, но всичко изброено не е оптимизация, а си има точното име – обсесивност. Обсесия с това никое приложение да не харчи батерията на телефона, обсесия да си облечен така, че нито да ти е студено, нито топло (мислейки дълго време какво точно да облечеш), обсесия да сметнеш по час и минута деня и да си подредиш задачите, обсесия да караш най-мощната и голяма и лесна за паркиране и икономична кола едновременно, вечни списъци, вечни планове. После пренареждане на списъците и нови планове.

Обсесивност = тревожност, депресия, препускащи мисли, безсъние, хапчета, ниско качество на живот.

С обсесивността никога няма да се преборя напълно, защото мозъкът ми е такъв и едва ли ще го преодолея напълно, но сега я осъзнавам много повече и спирам в зародиш поредният опит да „оптимизирам“ поредното безсмислено нещо с часове.

Взимане на избор

Тук още има какво да се желае, но взимам по-лесно избори в живота си. Ако преди исках да взема „оптималния“ избор, прекарвайки адски много време в проучвания, сравнения online, четене на мнения и подобни, сега просто правя „достатъчно доброто решение“, без да искам да е идеалното и да покрива всички изисквания.

Обсесивните и тревожните хора са известни с пословичната трудност, с която взимат решения. Оставени в магазина пред избор от 10 привидно еднакви продукта, тези хора започват да си образуват невероятен стрес. Вътрешното желание да направиш правилния избор, да не сгрешиш и да купиш оптималното започва да се изразява в адски много време, прекарано в сравняване, оглеждане, премисляне.

Сега, както написах и в предната точка, мисля много по-малко, защото знам, че това създава стрес. Взимам това, което е достатъчно добро на пръв поглед и каквото – такова.

Воля

Волята ми определено нарасна. Самият факт, че издържах и оцелях през всичко, през което преминах, ме поставя много по-напред от много приятели и познати, които често се оплакват от толкова преходни неща.

Често някой ми казва как няма елементарна воля за наистина малки неща в ежедневието си. Виждам как много хора около мен се отказват при първата трудност. Казват си „не мога“ и край. Не са готови да преследват цел. Обаче с една важна подробност – да я преследват без това да им причинява стрес.

Преследване на цел + образуване на стрес вече не е приемлива формула за мен.

В такива моменти си спомням аз през какво съм преминал, какво е трябвало да изтърпя и да преживея. Сега като се обърна назад чак ми се струва невероятно, но някак съм успял. И това ме е направило по-силен. Спор в това няма абсолютно никакъв. Трудностите възпитават, но всякакви трудности възпитават. Няма нужда човек да мине през тревожност и депресия, за да се научи на воля. Обаче помага.

Скоро чух една много добра аналогия за волята – че тя е като мускул. Тренира се и с редовни тренировки става по-силна. Освен това прилагането на воля в една сфера на живота се „разлива“ и в други и ползите се умножават. Но както всеки мускул, ако се налага много често да работи, се уморява. Затова прилагам воля, но когато видя, че съм се уморил, си давам и дълга почивка, през която не прилагам воля и давам възможност на мускула да се възстанови, след което става още по-силен.

Толерантност

Станах значително по-толерантен. Преди в мен имаше огромна доза перфекционизъм. Исках всяка институция да си свърши идеално работата, иначе я заплювах и осъждах жестоко. Исках всеки човек да е точен, да прави това, което е обещал, да си спазва ангажиментите. Исках от другите много, а от себе си още повече. С две думи исках хората да са перфектни.

Това, обаче, е напълно нереалистично и създава точно едно нещо – дистрес. Много дистрес. Класически пример е за когнитивно изкривяване черно-бяло мислене. Сега позволявам много повече на хората и институциите „да се провалят“. Очаквам с пъти по-малко от тях. Давам много повече втори, трети и четвърти шансове и не бързам да съдя и да си вадя крайни заключения. Хората грешат.

Мотото к’от – тако’а е на почит. Абсолютно никакво впрягане и многократно сваляне на летвата. Открих, че така се живее много по-лесно и съм много по-спокоен и непукист. Да се впрягаш на всеки и всичко само скъсява живота. Толерантност и по-лекичко.

Дребни дразнещи неща

Установих, че преди правех следната грешка: дълго време оставях нещо дребно и незначително неоправено, а то ме дразнеше всеки ден. Като се натрупат така няколко неща, в един момент се оказва, че всеки ден ме дразни нещо по малко и това става хронично. Дразнител = стрес. После стресът -> дистрес. И ето тревожността как се завръща.

Проблемът е, че стресът се натрупва и ако човек не е трениран, може да не го усети. Неусетно ден след ден, седмица, след седмица, месец след месец, понякога година след година ни дразнят някакви дребни неща и ни развалят за кратко настроението по няколко пъти на ден.

Сега не подхождам така. Ако усетя, че нещо ме дразни повече от 2-3 пъти, планирам си време, в което да го оправя. Или финанси. Или каквито ресурси са нужни. Имам си много добре работеща TODO система със списъци, които преглеждам редовно и оправям нещата, които съм написал вътре. Съответно редовно ако нещо ме дразни, попада директно в списъка и то с конкретно действие, което да реши проблема. За това много ми помогна книгата Getting Things Done by David Allen.

Като споменах книгата, се сетих следното важно уточнение: правилният начин да се запише нещо в TODO списък е да се запише каква е следващата конкретна стъпка. Не просто „оправи колата“, а „обади се на Христо монтьора понеделник в 09:00 и планирайте кога да я закараш“. Или не „почини си уикенда“, а „обади се на Краси масажистката четвъртък сутрин в 9 и си запиши час за събота“, „ако времето е добро, отиди след събуждане на плаж, като приготви багажа след работа днес“. Разликата е от небето до земята.

Малки проблеми

Много по-малко ми оказват влияние малките всекидневни проблеми. Ако преди бях готов да избухна, да се разсърдя, да се заканвам, да обиждам, да нападам и да се защитавам за сравнително малки неща, сега не им обръщам внимание. Счупила се е тръба в банята? Голяма работа. Спаднала е гумата на колата? Голяма работа. Някой ме е ядосал в работата? Да е жив и здрав. Значително спадна това колко ми влияят на настроението всекидневни малки проблеми. Много по-често се хващам, че махвам с ръка и изобщо не си го слагам на сърцето.

Ако преди правех не рядко от мухата слон, сега се усещам, че правя от мухата максимум колибри и то рядко. Много е важно когнитивното реструктурирате, за да хване човек когнитивните изкривявания в мисленето си и да ги реструктурира в по-адаптивни (по-близки до реалността).

Звучи лесно, обаче не е. Отне ми години и страшно много работа със себе си, за да стигна до това ниво. В никакъв случай няма как да се случи за няколко дни или дори месеца. Това е дългогодишен процес, който включва множество целенасочени практики, понякога връщане назад и доста воля.

Големи проблеми

От време на време на всеки от нас се случва нещо голямо, което има потенциал да ни извади много сериозно от релси. Катастрофа, смърт на близък човек, финансови загуби, заплаха за сигурността и какво ли още не.

Усещам, че тук разликата при мен е много драстична. Може би най-голям ефект има когнитивно-поведенческата терапия и работата с мислите. Хващам се как ми идва автоматична мисъл, на която ако повярвам, ще стане много зле, пълно мазало и ще се завърти снежната топка като след лавина, а само минути по-късно ще се чувствам ужасно зле. Хващам точно този първи момент и… го спирам. Реструктурирам мисълта на момента и вместо да стане огромна снежна топка, става топка колкото юмрук, която просто изхвърлям. Процесът става почти подсъзнателно.

Отново, не мислете, че е лесно. В началото беше ужасно трудно. Преди бях много афективен и лесно се повлиявах от подобни събития в живота ми. Постижението да не ми оказват голямо влияние сега е следствие от много дълга и много трудоемка работа с мислите и убежденията.

Също така много помага неимоверно фактът, че съм преминал през доста тежки състояния. Само който е имал истинско сериозно паническо разстройство с по няколко паник атаки на ден и са го тресяли страхове, от които (буквално) да му побелеят косите за 1-2 години, знае какво имам предвид. След възстановяване след подобен ужас, да не казвам голяма дума, но малко неща могат да ме уплашат.

След като съм изживял многократно брутален, неистов, нечовешки страх и съм обмислял и края на живота си като спасение от него, нещата, които другите смятат за „големи проблеми“ често ми изглеждат като лесно решим малък и преходен проблем.

И все пак да не подценявам лекарствата. Ако не бяха антидепресантите, още нямаше да съм се отърсил от страховете и дупката на депресията. Също така много добре видях при някои от експерименталните ми намалявания как страхът може да се завърне само за седмица и то без никаква очевидна причина. Така че ако мозъкът работи неправилно, спасение само с мислите няма.

„Натурални“ методи

Развих алергичност към израза „натурален метод“. Често казано все повече слагам знак на равенство между „натурален метод“ и „не работи“. Самият аз опитах толкова „натурални методи“ върху себе си, че щях да се самоубия докато някой проработи. Научих се да не надценявам природата и да не подценявам медицината.

Също така бях свидетел как „натурални билки“ могат да влошат многократно състоянието на даден човек. Това, че нещо идва от природата по никакъв начин не го прави:

1. Безопасно
2. Ефективно

Спокойно може да не е нито едното, нито другото. Също така сам по себе си никой метод не може да се счита за „по-добър“ само защото е „натурален“. Добър метод е този, който работи максимално добре, с минимални странични ефекти, за минимално възможно време и с максимални ползи.

Като се замисля спрямо такъв, който изобщо не работи веднага бих избрал метод, който работи зле (но работи), има доста странични ефекти, ефектът настъпва бавно и има някакви вреди. Споменах ли, обаче, че работи?

Анти-медицина

Това беше един от най-големите ми уроци. Както преди се хвалех, че не пия нито едно хапче, така в момента всеки ден пия около 10-на. Е, един SNRI и няколко хранителни добавки, но идеята ми е следната – ако 1-2 нощи не спя добре, на 3-тата взимам 25 мг тритико и просто се наспивам. Ако се разболея и съм за антибиотик, си пия антибиотика. Ако имам каквато и да е медикаментозна нужда, не се колебая да я получа.

Тази точка има пряка връзка с предишната. Медицината е просто инструмент. В правилни ръце спасява животи, в грешни отнема. Спрях да гледам на лекарствата като „отрови“ и да се гордея, че не взимам нито едно хапче. Това е изключително опасна гледна точка. Има обаче един важен нюанс: не бива лекарствата да се използват за компенсиране на друг проблем, който ако се отстрани, няма да има нужда от лекарства.

Ако имате високо кръвно или инсулинова резистентност / диабет тип 2, но имате всички рискови фактори за такива под ваш контрол и не правите нищо, а пиете хапчета за високо кръвно или си биете инсулин, правите грешка. Ако имате тревожност или депресия и пиете антидепресанти, но не сте променили нищо в живота си, не ходите на психотерапия, не работите с негативните си мисли, имате всекидневен силен дистрес, с наднормено тегло сте, не спортувате, не се храните здравословно, не спортувате, не си лягате рано, преработвате се, пиете алкохол и кафе… какво да ви кажа? Правите огромна грешка. Това е един от най-ефективните начини да превърнете състояние, което може да се излекува, в хронично.

Тук обаче по-скоро имам друго предвид. Ако сте направили абсолютно всичко по силите си и отвъд тях да нямате даден здравословен проблем и въпреки това го имате, медицината ще ви спаси. Ако имате нужда от операция, медицината ще ви спаси. Ако имате рак, медицината има вероятност да ви спаси. Ако имате дете, ваксинирането му ще го спаси. Ако сте болен от остра бактериална инфекция, антибиотикът ще ви спаси.

Не отричайте медицината. Защото вероятно вече е спасила живота ви неведнъж, просто не сте ѝ отдали нужното признание. Повече от нас са щели вече да са мъртви при първата бронхопневмония, но е лесно да съдиш когато ти изнася и да си затваряш очите, когато не ти изнася. Всякакви откровени глупости от моя гледна точка като „шуслерови соли“, „капките на д-р Бах“, „вега тест“, „жълто кантарионче преди лягане“, „мента глог и валериан“ и подобни абсурди, когато човекът има крещяща нужда от много сериозна медикаментозна намеса, са не само неефективни, а директно вредни. Защо? Защото вместо тях може да се прави нещо смислено, което да има ефект и човекът да се оправи.

За мен всеки опит да не се прилага класическа медицина, защото „има натурални методи, които щадят“, защото „природата може да ни излекува“, защото „с мислите си можем да се излекуваме“, защото „всичко е в главите ни“ са пълна, пълна липса на връзка с реалността и самозаблуда, която води точно до едно – повече страдание и по-трудно възстановяване, когато в крайна сметка ножът опре до кокала, няма накъде и се стигне до методите, които работят. А именно медикаментозните.

Медицината не съществува случайно. Лекарствата не са ей така поникнали случайно в аптеката. Всъщност медицината представлява изключително целенасочени усилия към решението на даден проблем. Усилия от цели екипи, дългогодишни експерименти, доказване на ефективност спрямо плацебо, регулации и какво ли още не. Разбира се, това има своята понякога висока цена. Е, винаги ще се намерят хора, които да прокарват конспирационни теории как The Big Pharma иска само да прави пари, а ние да сме по-болни, но смятам да оставя темата за друга статия.

Моля, слушайте с две уши и гледайте с две очи за хора, които говорят против медицината, проповядват „натурални“ методи за всичко, вярват в енергии, как умът лекува всичко, как душата това или онова, как лекарствата са отрова, как не бива да се пият никакви хапчета и т.н. В момента, в който чуя някоя от ключовите думи в тази точка, моментално ми светва червена лампа за съответния човек и от тук нататък поставям под огромно съмнение всичко, което чувам от него по-нататък на тази тема. В 100% от случаите обаче кимам и се съгласявам и не тръгвам да споря или оборвам вярванията му. Често е много късно, а когато не е, не съм аз човекът за това и имам далеч по-смислени задачи в ежедневието си.

Източници на информация

Научих се да си подбирам внимателно източниците на информация. Заложих на доказаните в световен мащаб книги, критично интерпретираните от мен научни изследвания (защото и при тях има всякакви), специалисти с дългогодишен опит, сериозна биография и уважавани в своята сфера. И въпреки за последните това вижте точката за „чуждото мнение“.

В много краен случай и с много критичен филтър специализирани сериозни чуждестранни форуми като Longecity.

Със сигурност надеждни източници на информация не са: уеб сайтове (не вярвайте и на този – целта му е само да систематизира и преведе няколко десетки чужди книги и предостави лична гледна точка), предавания по телевизията, платени статии, вестници, списания, дори доста специализирани книги. Може би най-най-най лошото място обаче са онлайн форумите и Facebook групите. Трудно мога да дам пример за по-лош източник на „информация“. Моля, стойте много далече от тях. Едно е да дадеш на човек поле за изява, където да снима котката си, какво е вечерял или да се похвали как колата му харчи 3/100 в София, коренно различно е вероятно крайно изкривеното му, незряло, невярно и деструктивно мнение да излезе на бял свят и да претендира да носи някакъв смисъл и значение. Особено когато другите му повярват и направят неговото мнение част от своите вярвания.

Друг много лош източник на информация са хора, които пишат изключително странни текстове, възхваляват Любовта, Природата, Създателя, Вселената, Първоизточника (може да потърсите в Google всичките наведнъж), залитат в религиозна посока или друга, нямаща пряка връзка с даден проблем и изкривяват нещата до неузнаваемост. Моля, засичайте подобни неща и бягайте много далече.

Задълбаване и намиране на решения

Научих се да не разчитам на „интернет“ да ми даде решението. Огромна част от предоставената информация в този сайт е от личен опит и много изчетени книги и интерпретирани научни изследвания. Ако очаквате решението в webcafe или в някой форум, сте много далеч от истината. Понякога се налага толкова много да задълбаеш и да се запознаеш със сфера изцяло извън твоята собствена като изчетеш няколко учебника и си вадиш по 10 непознати думи от страница. Понякога не става да се стои на повърхността и да се търси в Google.

В последствие започнах да прилагам тази стратегия за много други сфери от живота си. Искам да се науча да инвестирам, да се храня правилно, да спортувам ефективно, да реша дългогодишен проблем от всякакво естество, да си променя навиците? Няма да стане с „търсене в Google“. Често да ви кажа най-добрата информация на този свят всъщност не се намира там. Има разлика между информация за масите и информация за класите. Онлайн се намира информация за масите. Да си запълниш времето, да напишеш някой реферат. За толкова стига.

Да усвоиш обаче истински знания, да задълбаеш, да научиш из основи как работи нещо? Забравете. Подобна информация често е платена или се намира нелегално или в книга (или множество книги) или може да се получи от човек с опит – под формата на семинар, курс, консултация, личен разговор. Наистина ценните неща не са в Google, още по-малко на български. Опитвам се с всички сили да направя този сайт едно от малкото изключения и го правя само защото имам достатъчно желание и ресурси в живота си, за да не завися финансово и времево от неговия успех.

Спокойствие

Научих се да поставям личното си спокойствие над всичко останало. Не поемам ангажименти, не си наблъсквам графика, не си планирам всяка вечер, не ходя по шумни места с много хора, гледам да си почивам, препичам под чадъра с книга в ръка и шише студена вода, да се наслаждавам на благата на живота. Слушам спокойна музика, лягам си рано, не търпя напрежение от никого и нищо. Не участвам в задръстванията, не ставам с аларма, не пътувам с масите, не работя след работа, не работя извън работа, уикендите си почивам от събота сутрин до неделя вечер. Не чета новини, не гледам телевизия. Нямам Facebook или каквато и да е социална мрежа. Телефонът ми не издава звук за нито един notification от нито едно приложение. Като ми звънне някой ако не искам да говоря с него, му пиша след време, а не му вдигам на момента. Моето спокойствие е моята крепост.

С две думи – не се блъскам да си образувам дистрес, както всъщност повечето хора около мен. Не преследвам високи цели, които да ми отнемат съня, не искам да стана най-добрият, най-богатият и най-красивият. Поставям си изцяло постижими цели и не се претоварвам по никакъв начин докато се опитвам да ги постигна. Когато имам избор между нещо друго и спокойствие, в почти всеки случай избирам спокойствието и гледам да си почивам.

Просто знам реалността – психиката ми е податлива на напрежение. Ако прекаля, ще поддаде. Затова дори не си позволявам да се доближа до този момент, камо ли да го достигна, камо ли да го подмина.

Спорт

Спортувам и се опитвам да е редовно. Имам си вкъщи крос тренажор и смея да твърдя не се ползва за закачалка. Редовно правя 30-40 минути, след което съм облян в пот. Храня се добре и поддържам отличен външен и „вътрешен“ вид. Практически плосък корем, 70 кг на 180 сантиметра, атлетичен съм, мога да тичам по час+ с умерено темпо без да се уморя. Редовно карам велосипед. Разтягам си мускулите сутрин, понякога с йога. Ходя на фитнес като гледам да е 3 пъти в седмицата. Вдигам тежко и предпочитам упражнения за цяло тяло като мъртва тяга (deadlift), клекове с щанга (barbell squat), набирания на лост (pull up / chin up) и подобни. От скоро редувам дни с повече въглехидрати и тренировка (качване на мускулна маса) и малко въглехидрати без тренировка за горене на мазнини (carb cycling, leangains protocol). На работа сменям между (личен и скъп) ергономичен стол, фитнес топка за прав гръб и работа прав (standing desk). На всеки час ставам да се разходя.

Хранене

Когато ядях „както повечето хора“, имах малко коремче, бях леко омазнен, нямах сили, непрекъснато ми се доспиваше, особено следобед. Енергията ми беше много ниска, бях гладен през 2-3 часа и коремът ми къркореше, подуваше се и ме болеше ако не хапна по часовник. Имах газове денонощно. Непрестанно имах мозъчна мъгла (brain fog). Не можех да се съсредоточавам в работа и непрекъснато избягвах същинския труд, стремейки се да не правя нещо конкретно (нямах фокус). Ядеше ми се сладко денонощно и не можех да издържам, тъпчейки се с шоколади, бонбони, течен шоколади, вафли и т.н. Средно ядях по повече от един шоколад всеки ден. Бях мързелив, много мързелив. Мързел, апатия, лошо храносмилане, глад, корем. А, да не забравя – след повечко сладко имах сърцебиене, повече енергия, а след 2-3 часа крах и желание за сладко отново.

Сега състоянието ми меко казано няма нищо общо. Опитвам се да не ям никаква захар, както и шоколад. И двете карат настроението ми да се люлее нагоре-надолу (афективност). Дори си мислех, че имам циклотимия преди да спра. Е, нямам. Превъзбуждат ме краткосрочно и после следва крах.

Пия само вода или айрян. Никакви напитки с добавена захар, газирано, „натурални“ сокове. Не пия смутита, водят до инсулинов пик. Не пия никакъв алкохол от години. Буквално не съм изпил дори 10 мл алкохол за последните няколко години. Няма бира, няма вино. Нищо.

Не ям храни от лъскави опаковки. Залагам на истинска, качествена храна. Ям умерено месо и само чисто и скъпо. Никакви колбаси. Не ям никакви тестени изделия – хляб, паста, всичко с брашно. Не ям нищо, което съдържа глутен (подува ми се стомахът от него). Не ям нищо с лактоза, защото не мога да я обработвам, както и 70% от хората, но не го подозират. Избягвам пшеница (дълга тема). Не ям пържено изобщо. Най-често се храня с картофи и кафяв ориз, пилешко месо, сирене, кашкавал, масло, маслини, риба, гъби, зехтин, всякакви ядки. Големи салати с много зеленчуци на всяко ядене и 1-2 сезонни плода на ден. Консумирам extra virgin сурово пресован зехтин в салатите, а когато ям навън, искам да ми донесат зехтин и не употребявам олио. Като цяло навън се храня само на качествени места. Предпочитам сготвена храна, по-рядко суха.

Пия всеки ден и суроватъчен протеин изолат (без лактоза). Абсурд са баници и fast food. Минах през всякакви fad диети (проучете термина) и се отказах от периодично гладуване или кето. Гледам да спазвам нормален калориен баланс, а не да пълнея  неуправляемо и да редувам периоди с отслабване след това, както поне 50% от хората около мен.

По домашни и офис събирания освен сурови ядки (ако има) практически не ям. Обикновено на масата има предимно захар, хляб, чипс, солети, бонбони, пшенични продукти, шоколад, тесто, алкохол – това по моите критерии не е храна. Понякога ми е малко по-трудно, но ако хапна предварително от моята си храна, е по-лесно.

Резултатите: остър фокус, никаква мозъчна мъгла, добра мотивация, никакво доспиване следобед, плосък корем, никакви газове и подуване, ям по 3 пъти на ден, без яденето да определя ежедневието ми. През повечето време имам стабилно ниво на енергия, не изпитвам сериозен глад, не ме боли корем, нямам имам газове. Имам сила в залата за тренировка и като цяло съм енергичен.

Отучаване от научена безпомощност

На английски: learned helplessness. Представлява заученото (най-често от родители и приятели) поведение при възникнал проблем човекът да започва да се възприема като жертва, да се тръшка, да няма сили, да се оплаква и с една дума да се чувства безпомощен. Разбира се, това е напълно подсъзнателно. На повърхността се изразява под формата на слабост, на липса на стратегии за справяне в живота и в малките проблеми на ежедневието, на жалване, на само-саботиращи мисли като „защо точно на мен се случва“, „ето, пак аз страдам“, „то няма на кой друг, на мен ще се падне“, „писна ми все аз да губя“ и подобни.

Това поведение се копира от хората изключително успешно и има нещо привличащо в това да си прецаканият, победеният, нямащият късмет, все ти да си долу, а другите горе и подобни. Преди имах склонността да преувеличавам и сам да си усилвам негативните състояния допълнително. Все едно някаква част от мен искаше да се чувствам зле и да се самосаботирам. Например случва ми се нещо лошо и подсъзнателно „решавам“ как сега ще изпадна в дупка, започвам да плача, пускам си силно депресираща музика, намръщвам се, хората като ме питат какво ми е, отговарям колко ужасно се чувствам и как светът е свършил и подобни. Обикновено сам се забивах надолу надолу все повече и повече по всевъзможни начини докато стигах до състояние, в което рева, няма спасение, всичко е ужасно, а аз не ставам за нищо. Често казано имах тенденция да го правя още от малък и десетки години беше част от моя характер.

Сега няма и помен от това. Абсолютно нищо общо. Не се възприемам като жертва, изтрих всичката депресивна музика (слушана и харесвана 15+ години). Не се самоиронизирам, не се самосъжалявам. По никакъв начин не се самосаботирам. Не съм плакал не помня от колко време. Не си давам да пропадна в дупката, за да имам нужда после да излизам. Просто знам, че животът понякога е суров и мрънкането, плакането, цупенето, сърденето или завистта няма да помогнат с абсолютно нищо.

Как се промених? С осъзнаване колко неадаптивно е това поведение с помощта на изглаждане на когнитивните изкривявания с когнитивно-поведенческа терапия. След това човек започва да си хваща сам саботиращите мисли и убеждения още в зародиш, преди да се завърти лавината от негативни чувства, мисли и емоции. Не си даваш да паднеш в дупката, след което няма и нужда да излизаш. Звучи много лесно, но е много трудно и при мен отне години. След това ефектът е невероятен. Както съм писал, реструктурирал съм години наред в таблица мислите си и работих много, много над тях.

Проверка на реалността

Тук най-много ми помогнаха всички клипове в Youtube и книгата на Noah Elkrief. Изгледал и изслушал съм десетки пъти (не 10 или 20, а много повече) повечето му видеа и прочетох 2 пъти книгата му.

Reality check.

Проверка на реалността. Това действие лежи в основата на когнитивно-поведенческата терапия. Мислите не са факти. Убежденията не са факти. Мнението на другите не са факти. Твоето мнение не е факт. Прочетеното някъде не е факт. Чутото не е факт. Това, че си мислиш нещо, не значи, че е истина. Научих се да правя ясно разграничение между интерпретация и факт.

Това ми помогна да подлагам на критичен анализ мислите си. Да не мисля вместо другите и да се опитвам да предвиждам какво си мислят. Ако ми стане криво с някаква автоматична мисъл като „провал съм“, „за нищо не ставам“, „не съм добър в работата“, „не съм обичан“, „мързел съм“, веднага я анализирам. Провал? Това факт ли е или интерпретация? Мога ли да се сетя за някои неща, в които не съм се провалил? Възможно ли е човек изобщо да е провал щом има неща, в което не се е провалил? Не съм добър в работата? Мога ли да посоча поне няколко неща там, в които дори не познавам по-добър? Мързелив? А дали на моменти не съм свръх мотивиран и нямам доста успехи зад гърба си? Ето пример за когнитивното изкривяаване етикетиране. Не можеш да лепнеш етикет на някого, защото този етикет понякога е валиден, понякога не. Следователно един човек не може да е такъв или онакъв, защото понякога е точно обратното.

Или ми идва мисъл „не ми върви“. Така ли? Това факт ли е или интерпретация на нещо, станало преди 1 минута? Мога ли да се сетя за 5 случая, в които ми е провървяло? Мога. Как тогава „по принцип да не ми върви“? Поредното когнитивни изкривяване, даже няколко – омаловажаване на позитивното, мисловен филтър, черно-бяло мислене.

Съдене, очаквания

Продължение на предната точка, отново от Noah Elkrief.

Оказва се, че когато човек се придържа към фактите, се живее изключително по-лесно и с по-малко болка. Хората страшно често си въртят разни цветущи истории в главите си, които често нямат никаква връзка с реалността. Колко е „лошо“ нещо, какво „ще си помисли някой“ за тях, как ще „реагира някой“ и подобни.

Освен това масова грешка е да се приеме, че един изход от някоя ситуация е „добър“, а друг е „лош“. Истината е, че никой не може да предвиди последствията. На пръв поглед „лош“ изход може в дългосрочен план да се окаже добрият и обратното. Може да ви блъсне кола („лошо“), обаче после в болницата да срещнете човека на мечтите си, с когото да направите семейство и да живеете щастливо до края на живота си (добро). Може да ви повишат в работата („добро“), обаче от новите задължения да нямате време за себе си и важните хора, да пътувате повече, жена ви да си намери любовник, да ви зареже, да се поболеете и т.н. (лошо).

Когато се научиш да не съдиш, нещата придобиват съвсем друг вид. Ставаш толерантен към другите и към себе си. Спираш да имаш очаквания. Каквото – такова. Станало е нещо, станало е. Не можеш да върнеш времето. Нещо предстои – предстои. Каквото и да стане, ще си „окей“ с последствията. Go with the flow. Понеже не можеш да предвиди всички последствия от дадено действие (butterfly effect), няма смисъл да си внушаваш кое е добро и кое – лошо. То просто е.

Откъсване от социалните мрежи

Facebook, Instagram, Twitter, новини, форуми. Открих, че всичко това страшно много ме натоварва. Губих часове всеки ден в тези мрежи, а получавах предимно чувство на страх, малоценност, завист, притеснение, сравнение с другите. Някои хора се изтъкваха – този си купил готина кола, онзи апартамент, друг (класика) на почивка, ново гадже, повишение в работата, новородено дете и т.н. Понеже имаш 500+ приятели, чисто статистически все на някой му се случва нещо хубаво, няма как. И той бърза, бърза да го покаже на света. Отваряш социалната мрежа и валят едни хубави неща, едни мотивирани хора, щастливи, успяващи, с пари, с готини жени. А ти седиш вкъщи, сам, беден, смотан, бъркаш си в носа и се вайкаш къде сгреши. Примерно де. И като отидеш някъде на повика, бързаш и ти да си напомпаш онлайн имиджа – вижте колко съм готин, колко много имам или пък колко съм духовен, какви умни книги чета, колко са ми готини децата и подобни. Едно голямо надуване, едно голямо парадиране, един голям фалш. Освен това виждаш информация от хора, които не си виждал от много години.

Съответно форумите, новините – заливат те мнения, коментари, предимно негативни новини. Бързаш да прочетеш „какво ново“. А каква информация ти носи за твоя личен живот ако се замислиш – никаква. Само шум.

Другото усещане беше на свързаност, че съм „вътре в нещата“. Че ако се откъсна, ще остана сам, в страни от обществото, изолиран.

Всичко това ми дойде в повече. Установих колко много излишна „информация“ ме залива и най-важното – стресира ме до ниво на дистрес. Осъзнах как всичко това ме натоварва и че ако искам да продължа напред с живота си, трябва да се откъсна от всичко изброено и да се съсредоточа над своите битки и цели. Да, обаче човек няма време за всичко и ако буквално прекарва по 1-2 часа всеки ден в социалните мрежи, не прекарва тези 1-2 часа в работа над себе си и своите стремежи.

Още преди години изтрих всички социални профили (с пренасочване към временен email, на който губиш нарочно паролата). Не просто „деактивиране“, а изтриване без връщане назад. Защото мрежите много добре знаят, че ще проявиш слабост и ще се върнеш все някога.

Сега? Сега ми е спокойно. С дни, понякога седмици не отварям новинарски сайт, не гледам телевизия, нямам никакви социални мрежи, от никого не се интересувам, освен ако не го чуя по телефона или видя лично и махнах всичкото това натоварване и шум. Вместо там, прекарвам време в книги, тренировки, сън, мои проекти. Съсредоточен съм над моите борби и над моя живот.

Нови ценности и цели

Доста се промениха ценностите ми и търпят промяна с всеки изминал ден. Все още работя над перфекционизма си. Слагам на първо място спокойствието си, свободата си, личното си пространство. Задавам си въпроса колко удоволствие ще ми донесе дадено действие, вещ, решение. Планирам си удоволствия. Гледам да правя поне по няколко приятни и готини неща за мен всяка седмица.

Намалих значително харченето на пари и започнах да заделям за инвестиране, ранно пенсиониране, бизнес проекти.

Значително намалих дистреса, спрях да излизам до късно вечер, дадох пълен приоритет на съня, почивката, спорта, хубавата храна, спокойствието.

Усвоих ученето на нова информация през ушите, а не през очите си. Казано по друг начин редовно слушам полезни подкасти, свалям си важни видеа от Youtube като аудио и ги слушам, свалям си аудио книги. Само за последните 2 месеца съм изслушал 6-7 аудио книги. Между другото Бил Гейтс и Уорън Бъфет през огромна част от времето си четат. Не мисля, че е случайно. Имам си приложение на телефона, което помни всяка аудио книга докъде е изслушана и така мога да ги сменям като ми омръзне някоя. Най-често слушам по 6-7 наведнъж. Свалям си и лекции от световни лектори от Stanford, Yale, MIT и слушам и тях. Това е „моята телевизия“.

През голяма част от ежедневието си уча интересни за мен теми, слушайки. Така хем не натоварвам очите си, хем мога да върша други неща междувременно – да пътувам, спортувам, карам велосипед, ходя, подготвям храна в кухнята. Буквално всеки ден научавам нещо ново и то е смислено. А не кой къде отишъл на почивка, кой какво си купил или къде има пожар, бедствие, кой колко човека и убил и подобни (предната точка).

Започнах да си водя дневник вече от няколко години и да следя как се чувствам, какво мисля, кое решение как ми се отразява. Започнах да си следя напредъка във фитнеса, защото искам да трупам все повече мускулна маса, да изглеждам добре и да имам сила. Започнах да следя коя храна как ми се отразява. Поставих си за цел дълголетие и добро здраве. В работата непрекъснато уча нови неща и гледам да ги прилагам. Развивам се.

Нещата малко по малко си пасват, но всичко това иска много усилия, воля и търпение. Вижте предните точки.

Всеки е различен

Научих се, че всеки е различен. При някои хора работи едно, при други то изобщо не работи, а работи нещо коренно различно. На пръв поглед всички сме хора, всички имаме две очи, две уши, две ръце, два крака, една уста. Обаче биохимията ни е коренно различа, убежденията ни са различни, умът ни работи различно, имаме различен ранен опит, телата и умовете ни реагират различно на подобни стимули и т.н. Съответно няма как да очакваме всичко да е едно и също.

Промяната е задължителна

Без промяна не стават нещата. Често тревожността и депресията идват не случайно. Един вид голям червен флаг, който не казва, а крещи „промени се“! Промени убежденията си, целите си, ежедневието си, приоритетите си, ценностите си, живота си. Пишат ми доста хора, които казват „искам да е както преди“.

Няма как да е както преди. Много често именно това „преди“ е било част от причината да се стигне до състоянието. Питат ме „кога ще мога да пия отново алкохол“, „кога ще мога отново да ходя по купони до сутринта“, „кога ще мога отново да работя повече“. Казано по друг начин – кога ще мога отново да си живея както преди, да се подлагам на стрес и да се натоварвам.

Отговорът е – ако питате мен, никога.

Ако човек иска да научи нещо от това състояние и да се предпази от повторното му завръщане, се налага да положи доста усилия и да се промени. Без тази промяна, всичката терапия, лекарства и минало време ще са само временно решение преди поредния епизод. Лично според мен човек е нужно да направи всичко по силите си да си напише домашното. Да свърши своята част. От там нататък – каквото стане. Съвестта му ще е чиста. Ще знае, че си е написал домашното.

Живот в настоящето

Човешкият ум има тенденцията когато бъде оставен да не прави нищо, да се насочва в посока миналото или бъдещето, но никога в настоящето. Тук най-ценна ми беше книгата на Екхарт Толе – Силата на настоящето. Както и Нова земя.

Особено силно се изостря този проблем при разстройства на настроението. Депресираният вечно се връща назад, за да търси къде се е провалил, какво е можел да направи по друг начин. Тревожният вечно гледа в бъдещето – какво може да се обърка, какво да се провали.

Да си тук и сега е едно от най-трудните неща изобщо. Поне за мен, а и за повечето хора. Методът, който може би най-много ми помага за това, е медитацията.

Не знам

Много важно се оказва умението да осъзнаваш, когато най-правилният отговор е „не знам“. Когато някой ни пита нещо, когато искаме да предвидим дадено събитие, когато се надяваме нещо да се случи по уж правилния начин, ние се опитваме да предвидим правилния отговор.

Много често, обаче, правилният отговор е „не знам“. Пряко свързан е с липсата на очакване и разочарование след него. Как ще ми се отрази събитието Х? Не знам. Каквото – такова. Мислиш ли, че ще се случи Y? Не знам. Каквото – такова. Дали ще ме приемат в Z? Не знам. Каквото – такова. Дали Х ще се оправи? Не знам. Каквото – такова. Дали Y ще мине гладко? Не знам. Каквото – такова. Има ли смисъл от Z? Не знам. Каквото – такова.

Отговорът „не знам“ премахва стреса. Премахва очакването. Премахва разочарованието. Премахва сляпата надежда. Премахва очакваната победа. И всъщност се придържа към фактите. Едва ли има по-добра стратегия от това човек да се придържа към фактите. Когато наистина не знаеш, най-добре кажи „не знам“.

Сънят е здраве

Както написах няколко пъти в предните точки, сънят е здраве и той е един от главните ми приоритети. Лягам си между 21 и 23 часа, ставам без аларма, а уикендите често спя и следобед. Ако не съм спал добре, оставам да си работя от вкъщи и гледам да поспя 1-2 часа следобед. Най-често спя между 7 и 9 часа.

Сънят е на първо място и не го жертвам за абсолютно нищо. Подробно разглеждам проблемите със съня в тази статия.

Дори години по-късно на моменти не спя устойчиво. Да кажем през 80% от времето спя много добре, обаче понякога без никаква причина изневиделица сънят ми рязко се влошава. Какво правя? Моята лична стратегия е час преди лягане (към 21 часа):

1. 10 мг цинк
2. 200 мг магнезий веднага и 300 мг бавно освобождаван
3. 1 капсула "сладки сънища"
4. 2 хапчета мента, глог, валериан
5. 200 мг л-теанин (L-theanine)
6. при нужда и 25-50 мг Тритико (trazodone)

Ако се наложи, добавям деанксит за 1-2 седмици в схема 1-1-0. Добавям към него и Л-теанин (особено ако правите грешката, която аз не правя, да пиете кафе). Обикновено 10-20 дена по-късно сънят ми е перфектен и спирам всичко изброено. Под перфектен разбирам 8-9 часа сън без никакво будене.

Важно! Хранителните добавки в списъка са безопасни, но не съветвам лично никой да пие Тритико (trazodone) или Деанксит (melitracen+flupentixol) без лекарско предписание! Това са единствените два медикамента в списъка с рецепта, макар много често да се продават и без такава. Моля, не използвайте предоставената информация за самолечение, а потърсете мнение от лекар!

Здравето е съвкупност от фактори

Здравето не е просто едно нещо. То е следствие от това много неща да са правилни. Не можеш да кажеш „здрав е този, който спортува“ или „здрав е този, който спи добре“ или „здрав е този, който не се преработва“. Всяко едно от тези неща по отделно не прави човека здрав. То само допринася.

За да съм добре, да се чувствам добре и да предотвратя следващ епизод, аз работя на всички фронтове. Най-много работа трябва не там, където човек е вече силен, а там, където не е.

Веригата е толкова силна, колкото най-слабата част в нея. Може всичко да е чудесно, но една сфера от живота да куца и тя да се окаже причината за ново влошаване. Може човек да полага много усилия в няколко посоки, но точно тази, в която се е отпуснал, да се окаже фаталната.

Затова аз насочвам вниманието си в различни посоки. Когато придобия добри навици в една, задавам си въпроса – къде има още какво да се желае? Намирайки отговора, насочвам цялата си енергия нататък и започвам да дълбая. Да, може да отнеме време, може да отнеме дори години, но ако не се започне сега, със сигурност никога няма да се пожъне успех. Волята и търпението се тренират от вече постигнатия успех в други сфери и се пренасят в тези, където има още какво да се желае.

Пасивен доход

Няма да кажа, че парите не са важни и без тях може, защото просто не е така. Човек може и да живее с малко, но ако му се случи нещо непредвидено като заболяване, нетрудоспособност, оставане без работа или бедствие под някаква форма, качеството на живот може рязко да се влоши. Освен това е добре да се мисли за момента след пенсия, а не да се чака от държавата. Лично аз без пари не се чувствам добре. Затова съм си дал като приоритет да не изпитвам липса от тях.

Това за мен са 3 неща:

1. Да изкарвам възможно повече
2. Да харча възможно по-малко
3. Да мисля как спестеното да стане повече

Самият аз преди харчех много и не заделях нищо. Вече не е така. Стратегията е проста и я прилагам от скоро – мисля в посока пасивни доходи максимално. С малки стъпки сега, след време ще има резултати.

Смисълът на този точка, обаче, е друг. Той е да не станеш роб на парите. Това е много, много лесно. Най-често с преработване и поддържане на изкуствено висок стандарт, което създава стрес. Класика са високи доходи + високи разходи. От такъв стил на живот се пада от най-високо и после най-много боли.

Важно е да се работи умно, а не много. От прекалено много работа само се стига до болка, липса на време, дистрес, напълняване, лош сън, болести, натрапливи мисли, обсесивност, невъзможност за радост от живота, преработване, прегаряне (burn out) и тревожност и депресия. Гледам да изкарвам възможно повече, но работейки умно, а не много. Инвестирам непрекъснато в повишаване на квалификацията си така че цената ми да се покачва, без непременно влаганият труд да е повече. Някои знания са много по-добре платени от други. Финансовото образование според мен е задължително за всеки. Но не от университет, 4 години на вятъра. От книги. От добри лектори в Youtube. Лично от хора които го притежават. До тук с парите.

И сега ще представя главната теза на тази точка – ако имаш много пари, но нямаш свобода, време, здраве, цели и спокойствие, какъв е смисълът от тях? Да ги сложат до теб в ковчега ли? Човек, който има много пари, но от ангажименти не може да си обърне внимание на партньора, семейството, детето, близките, не може да си почива и да се забавлява, все едно няма нищо. Познавам хора, които по всички обществени норми са богати, но са вързани. За методите, с които изкарват пари. За работата си. За пътуванията си. За ангажиментите си. Нямат пасивен доход и не могат да се откъснат от тях, защото тогава доходите секват. А карат (и изплащат) скъпа кола, живеят в скъп квартал, изплащат скъп апартамент, планирали са в Booking скъпа ваканция. И ако се откажат, всичко това рухва, а след това рухват и те. Какво се получава? Една въртележка. Затворник на собствените си желания. Една вечна игра, в която губещият е именно този, който я играе, но ще го осъзнае след много време, когато залозите са още по-големи. А те непрестанно растат с растежа на доходите, ако човек не го осъзнае и не спре навреме.

Пасивен доход = спокойствие. Липса на пасивен доход = напрежение.

За щастие никога не ми се налагало, но виждам колко много хора затъват в заеми и кредити с високи лихвени проценти. Изплащат апартамент, къща, кола, дори телефон или телевизор. Преследват някакви материални мечти и поддържат висок статус за пред другите, а си броят стотинките за обяд. Цял живот плащат лихва, вместо да получават дивиденти. Гледат процентът да е нисък, защото най-често е кредит е в техен ущърб, а не да е висок, защото е актив и в техен интерес. А когато мечтите се сбъднат, се оказва, че не са си стрували. Най-често е ставало въпрос за нещо материално, което вече няма значение.

Какво обаче губят всички тези хора в това лудо състезание за повече пари?

Свободата си!

Аз слагам на първо място свободата си. Ако утре поискам, мога много дълго време да не работя. И нищо няма да рухне от това. Ако утре поискам, мога да замина в друг град или държава. И пак ще съм добре. Ако утре поискам, мога да имам свобода. Нямам кредити, заеми, борчове, не изплащам нищо. Купувам си нещо, когато имам парите и ако реша, че има нужда. Ненужното продавам. Спя спокойно. Никога не падам под една сума в банката на плюс, която да ми гарантира минимум година, дори две спокойствие. Не пипам този буфер, за да си купя нов телефон. Никой не ме е вързал, никой не ме е притиснал. Свободен съм. За мен свободата е на първо място. По-добре да пестиш и да си купиш свобода, отколкото да изплатиш нещо, което после дори вече не искаш или приемеш за даденост.

Ако нямаш свобода, нямаш нищо!

Да казваш „не“ е сила

Искам, искам, искам! Искам да останеш след работа. Искам да ми помогнеш уикенда. Искам да ми напишеш домашното. Искам да свършиш нещо. Искам, искам, искам. Цял живот някой друг иска нещо. И колкото повече казваш „да“, толкова повече иска. Колкото повече можеш да поемеш, толкова повече товар идва на гърба ти.

Е, в един ден просто стигаш до тревожно разстройство, до депресия, ставаш нетрудоспособен за няколко години, минаваш през ада. Ако имаш акъл в главата, се научаваш да казваш „не“. Ако нямаш, следва втори епизод. После трети. После четвърти. Няма край. Когато се научиш, тогава.

Да казваш „не“ е едно от най-хубавите неща, които човек може да направи за себе си. Първите пъти е най-трудно, после развиваш модела на поведение и започваш само да го повтаряш. Свикваш с невярващия поглед отсреща, свикваш с определението/етикета „егоист“, свикваш с каквото е нужно.

И идва свободата! Идва падането на оковите! Идва усещането, че на никого не си длъжен с нищо, че ти си на първо място и твоите желание, приоритети и мечти са пред тези на другите. Поемаш отговорността за собствения си живот и спираш да живееш живота си заради другите. Да, помагаш когато решиш. Да, полезен си за обществото. Да. Но когато и ако решиш. Връщаш си силата да откажеш.

И започва да се случва нещо интересно. Започват да те уважават повече. Започват да те зачитат. Започват да се съобразяват с теб. Престават да те тъпчат. Броят на „приятелите“ силно намалява. Остават истинските. Хората-паразити престават да ти звънят 2 пъти в годината като се сетят, че имат нужда от теб. Даже триеш телефоните им. Ако се налага, сменяш работата. Ако се налага, сменяш половината си живот. Усмихваш се, когато отказваш и гледаш човека право в очите. И откриваш свободата.

В България можеш да живееш добре

Преди години реших, че напускам България. Планът си беше буквално емиграция. Излизам навън, работя няколко години, приспособявам се и оставам. Е, не проработи. Съжалявам ли? Ни най-малко.

Чувствам се добре в България. Откакто се върнах, научих няколко простички истини. Това, че тревата в градината на съседа изглежда е по-зелена, е вярно. Ама само изглежда. Осъзнах, че не бягах от България, а бягах от себе си. Бягах от перфекционизма си, който очакваше навън всичко да е перфектно, да е уредено, абе да е американската мечта. Е, не е. Осъзнах, че всяка държава, всеки град, всяко общество има своите проблеми. На едно място са едни, на друго съвсееем други. Опитваш и наблюдаваш. Има места, на които пасваш, има такива, на които се чувстваш зле. Сменяш, опитваш. Търсиш. Намираш. Оставаш.

За мен се оказа, че на този етап от живота ми това е именно родината ми. Бях навън, живях на различни места. Видях. Усетих. Да, има много хубави страни, има и много лоши. Чувствах се самотен, чувствах се чужденец, чувствах се изкоренен и забит в пустиня. Всичко беше различно, чуждо. Осъзнах, че как се чувствам е въпрос на светоглед, а не къде се намирам. По същия начин след години може да не живея тук, нямам идея. Но осъзнах, че в България може да живееш добре и това зависи от мислите в главата ти, а не от държавата.

Тук са приятелите ми, семейството ми, всички говорят родния ми език, всичко ми е познато, имам контекст. Не ме измъчва носталгия, мога да се шегувам с колегите и приятелите си и никой не ме гледа странно, познавам изцяло средата и няма изненади. Лично за мен стресът тук се оказа много по-нисък от този в чужбина. Всеки е различен, разбира се, но се оказа, че най-спокоен и най-добре се чувствам именно тук.

Предаване на знанието

Какъв смисъл има да научиш толкова много неща в живота си, ако не предадеш поне част от тях? Ако не помогнеш на други? Ако не оставиш следа? Какъв смисъл има да си извадиш 101 извода за света и да умреш с тях? Никакъв. Затова и направих този сайт. Реших да споделя наученото и изводите, пък ако на някой са полезни – имало е смисъл. Да осигуриш само своя живот е добро начало, но не е достатъчна цел. Ти да си добре е най-важно, но не е достатъчно.

Затова искам да предам наученото. Мислех си – ако напиша книга, едва ли някой ще я прочете. Ако напиша всичко на английски, ще помогна на доста хора, но не от моята страна, не с моя начин на мислене и не в моя контекст. Ако направя съдържанието платено, едва ли ще изкарам пари, в малкия роден пазар. Затова реших всичко да е на български и безплатно. Надявам се споделеното да е било полезно и ще се радвам да помогна с каквото мога.