Четири години по-късно

Тук ще разкажа как се чувствам четири години след започване на медикаментозна терапия и общо шест години след започване на третия ми епизод. Тази статия е написата една година след статията Три години по-късно. В тази ще се фокусирам повече конкретно върху себе си. Нещо като мини дневник.

Да чукна на дърво, добре съм. През последната година се стабилизирах още повече. Макар да писах в миналата статия, че вече спя без лекарства, това в последствие на моменти се променяше. Пак имах периоди от няколко месеца, в които имах нужда от Тритико (trazodone) или Атаракс (Hydroxyzine hydrochloride). Последният такъв дори беше преди около 3 месеца. Сега спя без никакви лекарства.

Преди година пиех 30 мг дулоксетин (Онелар, Дулсевиа) при стандартна терапевтична доза 60 мг. Постепенно ги намалих на 15 мг (половин капсула от 30 мг), а от няколко месеца 7.5 мг (1/4 капсула от 30 мг), което е 1/8 терапевтична доза. При намаляването 15->7.5 имах леки симптоми на тревожност и замайване, които отминаха за около 2 седмици. Помощно в този период взимах мента, глог и валериан, както и кава кава. Медитациите също помогнаха.

Не знам дали нещата съвпаднаха случайно или не, но около третия месец биофийдбек сесии сънят ми се оправи. Не мога да кажа, че заради това съм по-добре, но постепенно мозъчните ми вълни се промениха в измерванията в желаната посока.

През тази година се преместих в ново жилище, разделих се с дългогодишната си приятелка и се върнах за няколко дни в чужбина и то точно там, където преди години започнаха проблемите. При всяко едно от тези събития имах леко влошаване, изразяващо се в леко замайване, леко повишен пулс, лесна уморяемост. Всъщност на моменти усещам липса на енергия и във всекидневието си – нещо, което засега стои на едно ниво и няма голямо подобрение.

Влошаванията бяха преходни за няколко дни и сравнително леки. Не съм имал никаква ирационална тревожност, никакви паник атаки, никакви депресивни мисли. Не съм плакал нито веднъж без причина. Настроението ми е стабилно добро без пропадания.

На 7.5 мг дулоксетин вече малко по малко излизам от ефективна медикаментозна терапия. Разликата спрямо по-високите дози преди е повече мотивация, по-остър ум, по-малко забравям, повече фокус, по-малка сънливост през деня и особено следобед и донякъде подобрение на проблемите с ерекцията, за която понякога все още взимам PDE5 инхибитори като виагра/сиалис. Все по-често, обаче, нямам нужда.

Да чукна на дърво съм доста стабилен, но се следя. И при най-малките сигнали за влошаване, уверено ще върна на 30 мг и ще чакам още 6 месеца преди да предприема отново стъпките 15 мг ->7.5 мг пак през 6 месеца. Планирам да задържа 7.5 мг поне още 6 месеца от този момент ако съм добре и да опитам да спра дулоксетин изцяло, 4 години и половина след началото.

През деня съм много спокоен, не изпитвам субективно никаква тревожност, не се чувствам стресиран, спокойно ми е. Медитирам от време на време, спортувам редовно вдигане на тежести и кардио, понякога йога и от време на време групови спортове. Гледам да ходя пеша когато имам възможност, но се уморявам лесно. Опитвам се да си правя по няколко едночасови разходки през седмицата. Храня се доста добре, теглото ми е под контрол. Фитнес 3 пъти седмично. Спя устойчиво през 80% от времето. Не се преработвам под никакъв предтекст. На първо място е спокойствието ми. Понякога работя от вкъщи и спя следобед, ако съм уморен. Гледам много да си почивам. Само това лято имах 7 почивки под една или друга форма. Изпитвам нуждата от това. Не го казвам, за да дразня някого, а да припомня колко е важно човек с такъв тип проблеми да разпуска и да слага себе си на първо място пред работа и ангажименти.

Психологически проблеми нямам никакви. Какви физиологични са останали? Изреждам.

Понякога сънят ми не е добър, но е преходно само за няколко дни. После пак е добре. Заспивам много лесно, но понякога се будя малко по-рано (6 или 7 часа сън вместо оптимални за мен 9+), след което през деня съм сънен и ми се спи, особено следобед.

Либидото ми е по-високо спрямо предишните дози, но все още е ниско. Ерекциите понякога са проблемни. Виагра/сиалис помагат в част от случаите. Но понякога пък нямам проблеми.

Мотивацията ми е на 90% от това, което трябва да е, но има още едни 10%. На по-високи дози антидепресант бях значително по-мързелив и апатичен, но бяха нужни, за да съм добре сега. Платих си цената, години наред.

Понякога като че ли нямам много енергия и съм уморен без видима причина. Издържливостта ми като цяло не е висока. Ако дори една нощ спя по-малко, на следващия ден съм като пребит. Много рядко се случва, но като се случи, е неприятно. Да, липсата на енергия е нещо неприятно, но е на периоди. Понякога съм добре, понякога искам целия ден само да лежа. Липсата на енергия толкова години по-късно е може би единственото нещо, което ми тежи повече.

Имам стомашни проблеми по-често от нормалното – проблем, който ме съпътства от години и който се влоши с дулоксетин.

Това са проблемите. Други няма. Психиката ми е добре. Субективно не усещам да имам никакви сериозни проблеми в живота си. По темата моля да прочетете станицата Решаване на проблемите. Чувствам се уверен, имам самочувствие, спокоен съм, усещам се здрав и като цяло съм с много добър тонус. Доста по-добре от мои връсници, които не са имали моите проблеми, но не се грижат за психиката и физиката си.

Все по-малко обръщам внимание на сайта просто защото си върнах живота и го живея. Съответно интересите ми вече са насочени в друга посока. Нямам и физическото време и възможност да отговарям на толкова хора, както преди. Отразих това в страница контакти. Въпреки това допълвам на моменти важна информация, до която стигам, което може да се следи на страница промени.

Станаха готови генетичните ми резултати. Интерпретацията им се оказа значително по-сложна, отколкото очаквах. Започнал съм статия по въпроса, но вероятно ще ми отнеме месеци да я довърша. Предимно поради това, че се занимавам с други неща и си живея живота така да се каже. Гледам да прекарвам минимално време пред компютъра и като цяло пред екран. Най-често си ползвам телевизора, за да тренирам воден HIIT, да гледам нещо докато тренирам на крос тренажора или да практикувам онлайн йога.

Отказах се от кето храненето и периодичното гладуване по много причини, но се чувствах много добре на тях. Макар според мен да не е практично за по-дълги периоди. Все още не мога да преодолея напълно зависимостта си към шоколад/сладко и на моменти се тъпча, пълнея и се чувствам зле, на моменти спирам, чистя и се чувствам добре. Тук още има какво да се желае.

Това е. Лично за себе си аз съм се възстановил напълно и то от доста време. Особено като чета какво ми пишат понякога хората и как тепърва влизат в епизод и ги чакат много страдания.

Тук е моментът да вмъкна, че редовно виждам познати и приятели, които тепърва влизат в епизод. В преобладаващата част от случаите, обаче, сами са си виновни. Без да съдя и обвинявам. Буквално ненаучени уроци от живота или непознаване на себе си. Хора, които ги чака дълъг път по себепознание и смяна на ценности и приоритети в живота. И няма как иначе да е, никой не се е родил научен. В по-малка част става дума за спонтанно повредена мозъчна биохимия без обективна причина.

Самият аз сам скочих в бездната и си счупих главата преди години. Всички тези хора около мен се подлагат често сами на много стрес, който имат силата да предотвратят, но не осъзнават до какво ще доведе и нямат изградени навици и механизми за справяне. Много често казват “такива са обстоятелствата”.

Не съм съгласен. 

Виждам около мен как едно и също се повтаря от години – човекът стига дъното, минава през години трансформация и излиза различен, а обстоятелствата си стоят уж същите, но вече той ги интерпретира различно и не се натоварва от тях.

Всички тези приятели и познати са хора, които хронично са се натоварвали, хронично са се поставяли на второ място, хронично са злоупотребявали с психиката или физиологията си. Да не забравяме най-важното – хронично са игнорирали основни проблеми в живота си. След което резултатите не закъсняват. Само за последните 3-4 месеца около мен 5 човека започнаха да пият антидепресанти и още няколко да ходят на психотерапевти и са на ръба на медикаментозна терапия.

Живеем в такова време, явно.

Все пак целта на този сайт е да сложа на едно място всичко, което е проработило за мен, с надеждата да помогне на други хора. Затова и вече рядко отговарям лично – почти всичко, което знам, е на този сайт. Това е моята енциклопедия за вас. Дори познати и приятели насочвам директно насам, а преди консултирах лично. Останалите въпроси е най-добре да се отправят към професионалисти, които работят това и които имат опит и са вътре в нещата. Аз вече малко по малко излизам и завещавам направеното тук, като се ангажирам да го държа онлайн завинаги и на моменти да допълвам каквато нова информация стигне до мен. Очаквам малко по малко да намалее скоростта, с която внасям промени и добавям още информация.

Георги

Моля, ако информацията е полезна за вас, да обмислите дарение в произволен размер. Това ме мотивира да развивам сайта и да продължавам да помагам на всички нуждаещи се.

Ако желаете да разбирате за нови статии и страници, въведете своя email и натиснете бутона. Вашите данни никога няма да бъдат споделени с трети лица.

4 Comments on “Четири години по-късно”

  1. Според теб трябва ли да се откажем от “нормалността”?
    Аз от дете съм тревожна, депресивна, някак отхвърлена. Много хора не биха подозирали, защото компенсирам, даже неведнъж съм чувала, че изглеждам спокойна и компетентна. А не съм. Имала съм най-тежки мисли, да не казвам за какво, но е страшно, защото е грях… Имала съм толкова тежки епизоди. Но не ги разпознавах тогава. За втори път ще почвам АД. Първият път толкова бързо почувствах подобрение, че ги спрях самоволно, и донякъде, защото не се доверих на лекаря – искаше да ми ги покачва, въпреки моето подобрение. Трябвало е да го послушам. Както и да е, да не те оттегчавам. Настроила съм се, че ако трябва ще пия до живот, само ме притеснява, дали ще мога да правя секс. Пишеш в статиите си, че това е останало при теб, по-ниско либидо. За мъж не знам как е, за жена обаче ми е притеснено, кой ще иска жена, която не желае да прави секс. Или да забравя за нормалността, че никога няма да живея “като другите”. На теб как ти е нагласата по тези въпроси? Ако искаш, отговори. Прочела съм, че вече не отговаряш толкова често, но ако решиш, пиши.
    Поздрави! И респект за голямата трансформация.

  2. Детелина, не. Не трябва да се откажем от “нормалността”. Трябва да намерим начин максимално да се доближим до нея. По един или друг начин. Никой няма да дойде след 10 или 20 години и да ти върне изгубените от тях. Лична отговорност на всеки от нас е да намери своя път и това, което работи за него.

    Много е измамно подобрението. Човек си мисли след няколко месеца, че е вече добре. Но не е. На толкова много хора през тези години се опитах да го обясня и толкова малко ми повярваха. Затова има статистика, затова по-умни хора от мен и теб са провели експерименти върху множество други хора и са стигнали до заключения. Години, години трябват. Не 3-4 или дори масово спряганите 6 месеца. И не ниски дози, а правилни. Вечният страх “че ни тровят”. Уморих се да повтарям наляво и надясно едно и също и пренебрежим процент хора да ме слушат – лекарствата се пият дълго и след като човек субективно се чувства напълно добре. През това време се работи психотерапевтично върху себе си. Пак дълго. Иначе става едно и също и се повтаря – влошаване няколко седмици или месеца след спиране. Засегнатите вериги в мозъка отнема много време докато се стабилизират и това няма как да се усети субективно.

    Може и да искаш да правиш секс. А и да не искаш, може и да можеш (аз нямах такъв късмет първите години). Не при всеки действа върху либидото. Познавам един куп хора (сещам се за десетина от личните ми познати), върху които не оказва видим сексуален ефект. И мъже и жени. Моето либидо направо умря, но не е задължително. Изобщо да не ти пука. Лекувай се. Я има такъв ефект, я не. Дори да има, няколко години с намалено желание не е фатално. Ето ме мен – 4+ години бях практически асексуален, пък някак оцелях. Забрави го това, че никой мъж не искал жена, на която не ѝ се правило секс. Има мъже и мъже. На мен не ми се мега важно. Ако обичам човека, ще го разбера. До лично усещане е.

    Отговарям ти така – скоро ще напиша статия “5 години по-късно” и там ще разкажа как от известно време вече не пия антидепресанти. Да, 4 и половина години по-късно спрях. Ами да ти кажа нормален се усещам. Напълно нормален. Рано е де, минали са няколко месеца без никакъв АД, но съм нормален. От много време преди това също бях нормален, но като вече нищо не пиеш, е финалната фаза на усещането. Сексуалността ми си се върна и си е добре. Настроенията ми са много стабилни. Даже през цялата пандемия, забит вкъщи, бях емоционално по-добре от половината си приятели, някои от които бяха от дупка в дупка. Може би съм имал късмет, де да знам. Някои хора не се оправят напълно, други се оправиха много по-бързо от мен.

    Нормален съм. Въпреки това, обаче, остава едно “но”. Чувствам се белязан, ако трябва да съм честен. Чувствам се “не точно като другите”. Знам, че не съм устойчив на стрес. Усещам го. Усещам раната под дебелия слой бинт. Знам, че не мога да си позволя стрес, особено хроничен. Ето, в момента обмислям дали да не си напусна работата, защото започна леко да ме натоварва. Следя се.

    Тук са важни изборите, които човек прави. Аз съм направил много, които са довели до това да мога лекомислено да напускам една или друга работа и да имам опция за следващи когато реша. Мога да не работя с години и не завися финансово от абсолютно нищо. Обаче съм се лишил от много заради тази защита. Ако знаеш колко приятели ми казват “купи си яка кола, отиди не знам си къде на екскурзия, вземи кредит за това и това и това”. Абсурд. Аз гледам да пестя и (ре)инвестирам, за да не се налага да работя за пари след време, а не да се чудя кой кредит да изплатя за поредната глупост. Иначе къде отива спокойствието? Къде отива свободата? Знам, че някой ден може да се окажа нетрудоспособен за месеци, дори години. Живея с идеята, че може да се случи. И гледам да се защитя. Гледам да съм го планирал доколкото мога. И психически и физически и финансово. Което означава лишения тук и сега за сметка на неясното бъдеще. Така че с осъзнаването, че не си “баш като другите”, идват изборите.

    Като говорим за избори, не си позволявам да изпадам в лоши настроения. Хващам си някои когнитивни изкривявания и реструктурирам на момента. Не си позволявам заучена безпомощност. Усещам много лекично нездравото отдолу. Вероятно цял живот ще е така.

    Но се смея. Чувствам се добре. Забавлявам се. Правя другите щастливи. Правя себе си щастлив. Да чукна на дърво, добре живея. Един напълно нормален живот по всеки един критерий, който може да ми хрумне.

    Така че надежда има и аз съм живият пример. От състоянието в “моята история” до нормален, млад, прав, здрав човек. Не, няма да се откажем от “нормалността”. Ще намерим как да я постигнем. И когато нещо не работи, ще опитваме следващото. И следващото. И следващото.

  3. Благодаря ти, Георги, за изчерпателня отговор. Силен човек си! Блогът ти е страхотен, вчера цял ден го четох. Вдъхваш надежда. Радвам се, че си добре.
    Подготвила съм се психически за дълга борба и определено не мисля да спирам след 6м., ако трябва и цял живот ще пия лекарства. Просто наистина сме малко по-различни, по-неустойчиви на стрес, но това не значи, че сме по-лоши. Даже понякога си мисля, че тоя тип болести на психиката са един вид дарование, виждаш нещата по-ясно. Другите имат по-силни защити сякаш, затова не се депресират толкова лесно. Не знам дали е генетичен щит, или просто по-силно вярване в илюзиите – или пък в момента болестта ми говори? Деда знам 🙂 Но си мисля, че донякъде тоя тип болести помагат да си по-enlightened.
    Иначе споделям изцяло твоите виждания за парите. Виж колко си организиран. Малко хора биха се похвалили с това 🙂 И аз си водя бюджет, по това си приличаме. Като напредна ще помисля и за инвестиране. Спокойствието няма цена.

  4. Благодаря за хубавите думи. Колкото до разликите и дали тревожните хора имат или не предимство, мнението ми е следното. Ако не си кривим душата и не наричаме черното бяло, става въпрос за генетична слабост и/или грешни мисловни модели. Може ли да се използват за развитие и лично просветление? Да. Човек с болно сърце може ли да бъде провокиран заради него да води по-здравословен живот, да проучва как да се храни и колко да спортува и да се движи? Да. Чува ли-добре звуците и ориентира ли се по-лесно в тъмното слепият? Да. Същото е. Имаш слабост, която ако имаш акъл в главата, те провокира да я компенсираш, развивайки други аспекти от себе си. Да, свободата и спокойствието нямат цена. За мен те са на първо място.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *